Чудеше се дали не е полудял. Изпаренията сигурно бяха го засегнали повече, отколкото си мислеше, и той беше луднал. Или може би, след като се беше примирил със смъртта, сега беше неимоверно радостен, че е останал жив. След като премина през този ад и най-малките неща щяха да му се струват пълни с удоволствие.
„Но едва ли ще им се наслаждаваш дълго, ако се оставиш да те пресрещнат тук“ — каза си той, изправи се в тъмното, като внимателно опипа пространството около себе си, за да не удари главата си. И все пак я удари в нещо, наведе се рязко и в този момент разбра, че това, в което се беше ударил, бе клон. Горе растеше някакъв храст и като протегна ръце, напипа ръба на стената, висока до кръста му. Свободен. Бил е свободен през цялото време, небето е било облачно и той се беше заблудил, че все още е под земята.
Като внимаваше за ребрата си, той се примъкна под храста и задиша въздуха, наслаждавайки се на свежестта му и на мириса на кората на храста. Надолу от него, в далечината между дърветата, гореше огън. След пълния мрак в галерията огънят му изглеждаше като жив — ослепителен и ярък.
Застина в напрежение. Някой проговори приглушено долу край огъня. Някой друг помръдна между скалите наблизо и той чу съвсем ясно звук от драскане и видя запалена кибритена клечка. След мига блясъкът на пламъка изгасна и остана само мекото сияние на запалената цигара.
Значи те бяха тук и го чакаха. Тийзъл беше разбрал защо той изчезна в процепа надолу по галериите. Тийзъл беше разположил хора около хълма в случай че намереше изход. Да, но те не можеха да виждат добре в тъмното, а той се чувстваше като у дома си след часовете, прекарани под земята и след като си починеше още малко, щеше да се промъкне край тях. Нямаше да е трудно. Щяха да си мислят, че е още в галериите, докато той щеше да бъде по пътя, на много мили от тук. И само някой да смееше да му попречи. Боже опази! Нямаше да се спре пред нищо. След онова чувство, което изпита, щеше да направи всичко, за да не им се даде.
13
Отново се беше стъмнило и Тийзъл не можеше да си спомни как се беше озовал по здрач в гората. Траутман, Кърн, камионът. Къде останаха? Защо не е ден? Накъде се беше разбързал между тъмните сенки на дърветата?
Облегна се на черния ствол на едно дърво. Болката в гърдите му отново се беше събудила от изтръпналото си състояние. Нямаше представа къде се намира и това го плашеше. Не знаеше посоката. Разбираше, че трябва да продължава да се движи все напред, да не спира, да върви направо, макар че не му беше ясно защо и как.
Траутман. Спомни си. Траутман искаше да го откара при лекар. Помнеше, че лежеше на дъсчения под в каросерията. Мъчеше се да си обясни как се беше озовал оттам тук. Беше ли се съпротивлявал на Траутман, за да не го отведе на лекар? Може би беше се отскубнал, беше скочил от камиона и ударил през полето към гората. Само и само да остане на линия, докато му дойдеше времето. Да догонят момчето. Да помогне за залавянето му.
Не беше възможно. Знаеше, че не беше възможно. В това състояние не би могъл да се пребори с Траутман. Нямаше време за мислене. Трябваше да побърза, въпреки болката в гърдите и ужасното чувство, че някой го следи или че съвсем скоро ще започне да го следи. Момчето. Момчето ли го следеше?
Облаците се разкъсаха, луната в четвърт фаза се показа, огрявайки дърветата, и той видя навсякъде около себе си туловищата на стари автомобили, натрупани един върху друг, подредени до дърветата със стотици, изпотрошени, обезобразени, ръждясали. Приличаше на гротескно гробище с лунната светлина, отразена в заоблените им форми.