Пълно безмълвие. Дори когато се движеше по сухи листа, смачкани ламарини и изпочупени стъкла, не се чуваше никакъв шум. Сякаш се плъзгаше над тях. И някак си разбираше, че го следва не момчето, а някой ДРУГ. Но защо се уплаши, когато видя пътя през призрачните останки? Защо се стресна от редицата камиони на Националната гвардия, спрени на пътя?
Господи, какво му ставаше? Побъркал ли се беше?
Нямаше жива душа. Нямаше никой при камионите. Страхът му се изпаряваше. Видя една празна полицейска кола в края на редицата откъм града. Зарадван, изпълзя от гробището на колите без врати, с разпрани седалки, с отворени капаци и се заплъзга през полето без шум, приведен до земята, към колата.
Стресна го рязък шум от трошащо се стъкло, отрази се отчетливо в тъпанчетата на ушите му и той премигна. Отново лежеше по гръб. Застрелял ли го беше някой, докато минаваше през полето? Опипа тялото си, за да намери раната, напипа одеяло, под него нямаше земя. Меки възглавнички. Ковчег. Изпадна в паника, после разбра. Кушетка. Но къде, за Бога? Какво ставаше? Потърси да светне, бутна някаква лампа, светна я и запремигва в собствената си канцелария. Но какво стана с гората, гробището за коли, пътя? Господи, бяха толкова истински, сигурен беше. Погледна към часовника си, нямаше го на ръката му и се обърна към часовника на бюрото — дванайсет без четвърт. През щорите се виждаше тъмнината навън. Значи, полунощ, но последният му спомен беше от 12 на обяд. Ами момчето? Какво ли се е случило? С мъка се изправи, стиснал глава в ръцете си, за да не се разпадне от болка, но някой беше повдигнал пода в канцеларията му и той сега беше наклонен стръмно. Изпсува, но от устата му не излязоха думи. Заклатушка се нагоре към вратата, сграбчи дръжката с две ръце, завъртя я, но вратата беше заяла, той дръпна с всичка сила и при отварянето си вратата едва не го катурна по надолнището към кушетката. Разпери ръце, за да запази равновесие като въжеиграч и стъпи с босите си крака от мекия килим на канцеларията си върху студентите плочки в коридора. Той беше полутъмен, но първата канцелария светеше. По средата на пътя за там му се наложи да се подпре в стената.
— Събуди ли се, шефе? — каза един глас в коридора. — Добре ли си?
Видя му се сложно да отговаря. Все още не се беше опомнил напълно. Сякаш още лежеше по гръб на ярко осветения под в камиона, със замъглен поглед, втренчен в мазния брезентов покрив. И гласът по радиостанцията:
— Господи, спря да отговаря, избягал е навътре в мината.
Борбата с Траутман, който искаше да го отнесе в полицейската кола. Ами гората? Тъмнината…
— Попитах, добре ли си, шефе? — гласът беше по-силен и по коридора се чуха стъпки. Всичко беше обгърнато в някакво ехо.
— Момчето — успя да каже той. — Момчето е в гората.
— Какво? — гласът беше точно до него и той се обърна. — Не бива да ходиш насам-натам. Почивай си. Ти и момчето не сте вече в гората. Той не те гони.
Беше един от подчинените му и Тийзъл беше сигурен, че го познава, но не можеше да си спомни. Опита се. Дойде му наум някакво име.
Харис?
Да, точно така, Харис.
— Харис — каза гордо той.
— Я ела в предната стая, да поседнеш и да изпиеш едно кафе. Току-що сварих прясно. Счупих каната, докато носих вода от банята. Дано да не съм те събудил.
Банята. Да. Гласът на Харис звучеше като ехо, той си представи вкусът на кафе, в устата му стана кисело и той се задави. Банята. Премина с клатушкане през летящата врата и повърна в писоара, докато Харис го държеше и му говореше:
— Седни тук на пода — но сега всичко беше наред, ехото беше престанало.
— Не. Лицето ми. Вода.
И докато плискаше бузите и очите си със студена вода, сънят отново изплува пред него, но вече не като сън, а съвсем истински.
— Момчето — каза той. — Момчето е в гората, до пътя. В онова автомобилно гробище.
— По-добре се успокой. Я си спомни. Момчето го сгащиха в мината и той избяга навътре през някакъв лабиринт от галерии. Така. Дай да ти помогна.
Тийзъл го отблъсна, лицето му беше още мокро и той се подпря с ръце на мивката.
— Казвам ти, момчето не е вече там.
— Откъде знаеш?
— Как дойдох тук? Къде е Траутман?
— В камиона. Изпрати хора да те придружат до болницата.
— Копелето му недно. Казах му да не го прави. И какво правя тук, вместо да съм в болницата?
— И това ли не помниш? Майко мила, разгони им фамилията. Крещя, буйства в колата и постоянно посягаше към кормилото, за да им попречиш да завият към болницата. Викаше, че ако ще те карат някъде, най-добре да те докарат тук. Никой нямаше намерение да те връзва за леглото, ако можеше и сам да се успокоиш. Накрая се уплашиха, че могат да те наранят, докато се боричкат с тебе, и направиха, каквото им каза. Да ти кажа право, мисля, че с удоволствие са се отървали от тебе при цялата тая дандания, която вдигна и всичко останало. По едно време сграбчи кормилото и едва не се нацепи в един камион. Сложиха те да легнеш тук, но веднага щом си заминаха, ти скочи и влезе в една патрулна кола, за да се замъкнеш обратно и аз се опитах да те спра, но нямаше никакъв проблем, защото ти припадна зад кормилото, преди да си успял да намериш ключа. Наистина ли не помниш нищо? Някакъв доктор довтаса веднага, прегледа те и каза, че си почти тип-топ, само дето си бил много изтощен и си се нагълтал с много хапчета. Били някаква комбинация от стимуланти и успокоителни, ти си ги изгълтал и си се издрусал. Докторът каза, че не му е ясно как не си се скапал много преди това.