Тийзъл беше напълнил мивката със студена вода, натопи лицето си и го избърса с книжна салфетка.
— Къде са ми обувките и чорапите? Къде си ги дянал?
— За какво са ти?
— Не е твоя работа. Ти кажи къде си ги сложил?
— Да не мислиш да се връщаш пак там? Защо не поседнеш да починеш? Сума ти народ се навряха в оная пещера. Ти няма какво да правиш там. Казаха да не се тревожиш. Ще се обадят веднага, щом намерят следа от него.
— Нали ти казах, че не е… Попитах те, къде си ми заврял чорапите и обувките?
Някъде далеч, в предната стая, телефонът започна да звъни едва чуто. Харис сякаш с облекчение тръгна да го вдигне. Излезе през вратата на банята, телефонът звънна отново, после пак, после изведнъж спря. Тийзъл изплакна устата си със студена вода и изплю белезникава течност. Не посмя да я преглътне, да не би да повърне отново. Загледа се в мръсните шарени плочки на пода на банята, помисли си, ни в клин, ни в ръкав, че чистачите не си гледат работата и излезе през вратата в коридора. Харис стоеше накрая на коридора, тялото му закриваше част от лампата и сякаш не смееше да заговори.
— Е? — каза Тийзъл.
— Не знам, дали да ти кажа. За теб е.
— Момчето ли? — попита Тийзъл и лицето му светна. — В автомобилното гробище ли е?
— Не.
— Ами какво тогава? Казвай, какво има?
— Междуградски, жена ти.
Не разбра, дали беше от умората или от изненадата, но трябваше да се облегне на стената. Все едно, че го търсеше някой мъртвец. След всичко, което се беше случило с момчето, той постепенно беше успял да я заличи от мислите си и сега дори не можеше да си спомни лицето и. Опита се — не можа. Господи, защо му трябваше да си спомня, толкова ли му се искаше да го заболи отново?
— Ако мислиш, че ще те разстрои повече — каза Харис, — не е ли по-добре да не разговаряш с нея? Мога да кажа, че те няма. Ана.
— Не. Прехвърли го на телефона в канцеларията ми.
— Сигурен ли си? Като нищо мога да й кажа, че си излязъл.
— Казах ти, прехвърли го на моя телефон.
14
Седна на въртящия се стол зад бюрото си и запали цигара. Цигарата или щеше да проясни главата му, или още повече да я замъгли, но си струваше да опита, защото можеше да разговаря с нея в несигурното състояние, в което се намираше. Изчака, почувства се малко по-добре и вдигна телефона.
— Ало — каза той тихо. — Ана.
— Уил?
— Да.
Гласът и беше по-плътен, отколкото си го спомняше, гърлен и леко дрезгав при някои думи.
— Уил, добре ли си? Тревожа се за теб.
— Ами.
— Така е. Ако искаш вярвай, тревожа се.
Бавно дръпна от цигарата си. Ето че пак започваше — не можеха да се разберат.
— Исках да кажа, ами, нищо ми няма.
— Слава Богу! — спря за малко, издуха шумно, сякаш и тя пушеше цигара. — Не гледам телевизии и не чета вестници или други такива, но тази вечер случайно разбрах какво става при вас и се уплаших. Сигурен ли си, че нищо ти няма?
— Да.
Помисли си, дали да не й разкаже подробно, но щеше да прозвучи, сякаш просеше съчувствие.
— Честна дума, щях да се обадя по-рано, ако знаех. Не искам да си мислиш, че не ме интересува какво правиш.
— Знам.
Погледна към смачканото одеяло на кушетката. Имаше да й казва толкова важни неща, но не можеше да се реши да го направи. Вече нямаше значение. Паузата продължи твърде дълго. Трябваше да каже нещо.
— Настинала ли си? Звучиш така, сякаш си настинала.
— Тъкмо се оправям.
— Убиха Орвал.
Чу как дъхът и секна.
— Ех, добър човек беше.
— Знам. Излиза, че за мен е бил още по-добър, отколкото съм предполагал. И Шингълтън е мъртъв, също и ония, новият, Голт и…
— Моля те, не ми казвай повече! Не мога да го понеса!