Дървените мебели в съда бяха стари и изсъхнали. Пламъците заблизаха горните етажи. Бягайки, Тийзъл притисна с ръка един схванат мускул отстрани, твърдо решен да не се оставя това да го забави, а да продължи колкото може, докато малкото енергия, която беше събрал, се изчерпеше и тялото му откажеше да се подчинява. Пожарът в съда се разгаряше, пращеше и пушекът дотолкова изпълваше улицата, че той не можеше да види къде е момчето. Отдясно, срещу съда, на стълбите пред полицията се движеше някаква фигура, която той взе за момчето, но се оказа, че е Харис, излязъл да гледа пожара.
— Харис! — изкрещя той, бързайки да изрече всичко наведнъж. — Момчето! Влез вътре! Скрий се!
Но думите му бяха погълнати от грохота на най-голямата досега експлозия, от което полицейският участък се разлетя на парченца и пламъците пометоха Харис заедно с отломките. Взривната вълна повали Тийзъл и той остана да лежи без да мърда. Харис. Участъкът. Това бяха едничките му останали неща, а сега и тях ги нямаше вече — канцеларията, оръжията, наградите, кръста „За отлична служба“. После отново се сети за Харис, изпсува момчето, закрещя и отново надигналият се в него гняв го накара да се втурне по тротоара към пламъците. „Ах, ти, мръсно копеле — мислеше си той, — защо го направи, безсмислено беше.“
Напред, по десния тротоар, имаше още два магазина и след тях — градинката на полицейския участък, засипана с горящи дървени отломки. Докато бягаше и псуваше, един куршум се удари в бетона до краката му и рикошира. Той се просна в канавката. Улицата беше ярко осветена, но задната част на участъка беше в сянка, отвърна на изстрела на момчето, като се прицели в мястото, където беше видял да припламва огънчето от пушката. Стреля още два пъти, надигна се, но коленете му не го удържаха и той се просна на тротоара. Силите му бяха свършили. Изтощението от предишните няколко дни най-после го връхлетя с пълна сила.
Лежеше на тротоара и мислеше за момчето. То беше ранено и също щеше да е изгубило сили. Това изглежда не му пречеше много. Щом момчето можеше да продължи, тогава и той трябваше да опита.
Но беше толкова уморен и му беше толкова трудно да се движи.
Тогава всичко това — да срещне момчето очи в очи, никой да не пострада, това беше лъжа, нали? А Орвал, Шингълтън и останалите, обещанието което даде — и това беше лъжа, така ли?
„Човек не дава обещания на мъртъвци. Такива обещания не се броят.“
„Да, но ти обеща на себе си, а това се брои. Ако не си размърдаш задника, после и ти самият, и всички останали няма да искат да те погледнат. Не си уморен. Страх те е.“
Той простена, застана на четири крака и се изправи със залитане. Момчето беше отдясно, зад участъка. Оттам не можеше да избяга, защото задния двор беше заграден с висока ограда от телена мрежа, а отвъд оградата бяха изкопани основите на нов супермаркет. Момчето нямаше да има време и сили да се изкатери и да се спусне, без да се нарани. Щеше да тръгне нагоре по улицата, където имаше две къщи, след тях — детска площадка, след това — едно поле, общинска собственост, обрасло с гъста висока трева и диви малини, в което децата си бяха построили някаква колиба.
Запромъква се напред, като използваше наклонената поляна пред полицейския участък за прикритие, взираше се през пушека, за да мерне момчето, но не посмя да хвърли втори поглед към останките на Харис, пръснати по улицата отпред. Намираше се между съда и участъка, чиито пламъци го осветяваха, пушекът лютеше в очите му и горещината пърлеше кожата на лицето му. Спря се по-близо до наклонената поляна, за да се скрие от светлината. Пушекът се разнесе за момент и той видя, че хората, които живееха в двете къщи след участъка, бяха излезли от домовете си, говореха и сочеха нещо. Господи, момчето можеше да вдигне във въздуха и техните къщи. Да ги убие, както Харис.