— Ще си взема пушката! Къде ми е пушката? — викаше мъжът в къщата.
— Не, моля те! — каза женски глас. — Не излизай! Не се бъркай!
— Къде ми е пушката? Къде си ми сложила пушката? Казах ти да престанеш да я местиш насам-натам.
Заби лакти в тревата, запълзя по-бързо, достигна оградата, някаква вратичка, отвори я и пропълзя вътре. Зад себе си чу глухи стъпки по дървеното задно стълбище на къщата.
— Къде е? — гласът му се чуваше ясно отвън. — Къде се дяна?
— Натам — истерично извика втората жена, оная, която го беше видяла от пруста. — Ей там! Вратичката!
„Мамка ви, мръсници“ — помисли си Рамбо и се огледа. Пламъците се извиваха нависоко и той видя мъжа, който стоеше до бараката с инструменти с вдигната пушка. Прицелваше се твърде непохватно, но падна много грациозно, след като Рамбо стреля в него, като с плавно движение се хвана за дясното рамо, завъртя се леко и се стовари точно върху велосипеда, подпрян на бараката. Отново стана непохватен, когато велосипедът под него започна също да пада и двамата се стовариха на земята с леко подрънкване на верига и спици.
— Господи, улучен съм! — изстена мъжът. — Тоя ме улучи. Улучен съм.
Но човекът не знаеше, какъв късметлия излезе. Рамбо се беше прицелил в гърдите му, а не в рамото. Вече не можеше да вижда добре, за да стреля точно, не можеше да държи оръжието стабилно, гърдите му обилно кървяха, не се надяваше да се измъкне, нямаше средства да се отбранява ефикасно, абсолютно нищо. Освен, може би, шашката динамит в джоба му. Динамитът, сети се той. Майната му на динамита. С малкото му останали сили не би могъл да запрати динамита даже и на пет фута.
— Улучи ме — стенеше мъжът. — Улучи ме. Улучен съм.
„Добре де, мой човек, и аз съм улучен, но не се вайкам“ — помисли си той и тъй като не можеше да се примири просто да чака да дойдат и да го вземат хората от колите със сирените, той запълзя отново. Навлезе в един празен, плитък басейн в средата на площадката. Стигна до центъра на басейна. И там нервите му включиха, оживиха и постепенно той усети болката.
Куршумът на Тийзъл беше преминал между счупените му ребра и усещането беше като от цепенето на някой гигантски цирей, пръскащ отровата си наоколо. Болката го завладя изцяло. Сграбчи гърдите си, дращеше с нокти, разкъсваше. Тръсна глава, напрегна тялото си, тъй сгърчено от болката, че в яростта си скокна на крака, излезе от басейна с наведена глава, присвити рамене и се заклатушка към оградата, в края на площадката. Тя беше ниска, той се наведе задъхан над нея и прерита с крака във въздуха. Прицели се от другата страна с някакво гротескно салто, като очакваше да падне на пръст. Вместо това по него се забиха тръни и го издраскаха клонки без листа. Цяло поле с трънаци. Диви малини. Вече е бил тук. Не си спомняше кога, но вече е бил тук. Не. Грешеше. Тийзъл беше тук преди, горе в планината, когато успя да избяга по оня склон, целия обрасъл с трънаци. Да, така беше. Тийзъл се беше вмъкнал между тях. Сега беше обратното. Беше негов ред. Шиповете се забиваха дълбоко в него. Усещането беше хубаво — противопоставяше се на раздиращата болка. Тийзъл беше избягал по този начин, през трънаци като тези. А защо да не можеше и той?
19
Тийзъл лежеше по гръб на бетонния тротоар, без да обръща внимание на пламъците, с поглед, завладян от притегателната сила на една жълта улична лампа. „Ако беше лято — мислеше си той — около крушката щяха да летят нощни пеперуди и комари.“ После се учуди, защо ли се сети за това. Пред очите му започваше да тъмнее, той запремигва, притиснал с две ръце дупката в стомаха си. Беше изненадан, че, освен натрапчивия сърбеж във вътрешностите си, не усещаше нищо друго. Знаеше, че на гърба му също има голяма дупка, но там също засега само го сърбеше. „Такава голяма рана и толкова слаба болка“ — помисли си той. Сякаш не беше неговото тяло.
Слушаше сирените, първо една — две, след това — цяла глутница — виеха някъде иззад пожара. Понякога му се струваше, че са много далеч, понякога — че са на същата улица.
— На същата улица — каза си той, за да се чуе, а гласът му прозвуча толкова отдалеч, като че ли съзнанието му беше отделено от тялото.
Размърда единия си крак, после другия, повдигна глава, изви гръб. Добре че поне преминаващият куршум не беше засегнал гръбнака му и не беше го прекъснал. „Единствената малка подробност е — каза си той — че умираш. С тази голяма дупка и толкова малка болка, умираш, няма мърдане.“ Това също го изненада — че можеше да мисли за това така хладнокръвно.