— Разбира се. И аз така казвах на Орвал, когато него го застреляха. Но и той като мене, не искаше да умре без да си каже приказката. Ей, Траутман, успях. Нали ти казах, че ще успея? И си удържах на думата.
— За какво говори той? — попита полицаят. — Не разбирам.
— Погледни го. Виж му погледа — каза друг. — Побъркал се е.
Все така загледан в него, Траутман им направи знак да млъкнат.
— Нали ти казах, че ще го надхитря — гласът му беше като на дете, което е постигнало своето.
Не хареса тона си, но не можеше да спре. Нещо вътре в него напираше, искаше да излезе, да разкрие тайната.
— Беше се скрил ей там, зад онзи пруст, а пък аз бях зад другата къща и усещах, че ме чака аз да тръгна пръв. Школата ти добре го е обучила, Траутман. Направи точно това, на което сте го учили, и така успях да го надхитря.
Раната го засърбя, той я почеса, кръвта рукна отново и той се удиви как беше възможно да продължава да говори по този начин. Знаеше, че трябва да се дави, да произнася с мъка думите, а те извираха от него като безкраен поток, развиваха се като лента, навита на макара.
— Представих си, че съм на негово място. Загряваш ли? Толкова много мислих за него и сега зная какво прави по всяко време. Тогава, когато и двамата стояхме зад къщите, аз си представих какво би направил той, и изведнъж го разбрах какво си мисли — че ще се приближа по улицата, осветена от пожарите, ще заобиколя къщата и ще мина през задния двор и дърветата. Между дърветата, Траутман. Сещаш ли се? Твоята школа го е обучила да се бие срещу партизаните в гората, така че той инстинктивно се насочи към дърветата, поляната и храстите от задната страна. А пък аз, след всичко, което преживях горе с него, в планините, аз по-скоро щях да пукна на място, отколкото да се оставя да ми наложи отново своите условия. Аз наложих моите, помниш ли какво ти казах? Моят град. И ако трябваше да се стигне до това, аз щях да си бъда на моята улица, до моите къщи, осветени от пожара в моята служба. И аз успях. Надхитрих го, Траутман. Забих му един куршум в гърдите.
Траутман още не беше казал нито дума. Изгледа продължително кървищата и раната в стомаха, преди да посочи към тях.
— Това ли? Това ли искаш да ми покажеш. Нали ти казах. Добре сте го обучили. Господи, какви рефлекси.
Някъде в нощта, зад рева на бушуващите пламъци, се разнесе ужасяваща експлозия, която освети цялото небе. Ехото отекна многократно над града.
— Много бързо. Експлодира много бързо — каза възмутен един от полицаите.
— Кое е много бързо?
Кърн излезе иззад къщата и се спусна по наклонената поляна към тротоара.
— Няма го там.
— Знам. Опитах се да ти го кажа.
— Прострелял е някакъв мъж в рамото. Затова пищеше оная жена. Хората ми оглеждат за следи от него. Има кървава диря, която ще проследим — говореше разсеяно и гледаше към заревото в небето над града.
— Какво стана? Каква беше тази експлозия? — попита Тийзъл.
— Господи, едва ли са имали достатъчно време!
— Време за какво?
— Бензиностанциите. Беше запалил две от тях. По радиото чухме, че пожарната е тръгнала натам. Сградите и бензиноколонките били така обхванати от пламъци, че не могли да се доберат и да затворят крановете на бензина. Канели се да спрат електричеството в тази част на града, но се сетили, че ако спрат помпите, ще се получи обратно налягане, огънят ще влезе в главните резервоари и целият квартал ще хвръкне във въздуха. Пратих едно отделение от моите хора да помогнат с евакуацията на хората там. Един от пожарите е в жилищен квартал. Господи, надявам се, че са успели преди експлозията, но остава другата бензиностанция и колко ли жертви ще има, когато всичко това свърши.
Откъм къщата се дочу вик:
— Тръгнал е през детската площадка оттатък!
— Ами тогава недей да крещиш така, за да не чуе, че сме открили следите му.
— Не се притеснявай — каза Тийзъл. — Вече не е там.
— Как можеш да бъдеш сигурен в това. Отдавна лежиш тук. Може да е навсякъде.
— Не, трябва да се поставиш на негово място. Трябва да се слееш с него… Пропълзял е през площадката, прехвърлил се е през оградата и е някъде сред дивите малини, сред трънаците. Аз му се изплъзнах през едни такива трънаци и сега той се опитва да направи същото, но е тежко ранен. Нямаш представа как го боли раната в гърдите. Там има една колиба, която някакви деца са построили, и той пълзи към нея.
Кърн събра въпросително вежди към Траутман и към двамата полицаи.
— Какво му е станало, докато ме нямаше? Какво се е случило?
Единият от полицаите многозначително поклати глава:
— Мисли си, че той е момчето.
— Какво?
— Мръднал е — каза другият.
— Вие двамата го пазете. Искам да не говори — каза Кърн, коленичи до него, — дръж се, докато дойде лекарят. Няма да се забави. Обещавам ти.
— Няма значение.
— Моля те. Опитай.
Чу се звън от камбани и вой на още сирени, когато две големи пожарни коли тромаво излязоха на площада и тежко спряха до полицейските коли. Пожарникарите наизскачаха, облечени в гумирани защитни дрехи, разтичаха се да отварят пожарните кранове и заразвиваха маркучите си.
Откъм къщата се дочу друг вик:
— Минал е право през площадката! Кървавата диря я пресича от край до край! След това започва някакво поле с трънаци!
— Казах ти да не крещиш!
След това, надолу към него — на тротоара:
— Добре, ще проверим. Да видим дали си познал къде е.
— Чакай.
— Ще избяга. Трябва да тръгвам.
— Не. Чакай. Трябва да ми обещаеш нещо.
— Нали ти обещах, лекарят идва. Обещавам ти.
— Не. Нещо друго. Трябва да ми обещаеш. Когато го намерите, искам да бъда там, за да видя края. Имам това право. Достатъчно много преживях, за да изпусна края.
— Толкова ли го мразиш?
— Изобщо не го мразя. Нищо не разбираш. Той иска това. Той иска аз да присъствам.
— Господи! — Кърн погледна с изумление към Траутман и към останалите. — Господи!
— В момента, в който го улучих, не го мразех повече. Просто изпитвах съжаление.
— Е, да, разбира се.
— Не, не защото и той ме улучи. Няма никакво значение, дали ме е улучил или не. Пак щях да съжалявам. Обещай ми, че ще направиш така, че да присъствам на края. Дължа му го. Трябва да бъда с него за края.
— Господи!
— Обещай ми!
— Добре.
— Не ме лъжи. Знам какво си мислиш — толкова тежко съм ранен, че не мога да бъда преместен до онова поле.
— Не те лъжа — каза Кърн. — Трябва да вървя.
Стана, махна на хората си до къщата, те дойдоха при него, разпръснаха се във верига и тръгнаха боязливо нагоре по улицата към площадката и полето зад нея.
Всички, освен Траутман.
— Без теб, нали, Траутман? — каза Тийзъл. — Не искаш да се замесваш в това, нали? Не мислиш ли, че трябва да видиш? Не мислиш ли, че трябва да си там и да видиш как хитрата сврака влиза с двата крака?
Когато Траутман най-сетне заговори, гласът му беше сух, както може би са били сухи мебелите в съда, които са пламнали като прахан.
— Много ли ти е зле?
— Нищо не чувствам. Или не. Пак бъркам. Тротоарът е омекнал.
— О!
Още една страхотна експлозия запали небето над града. Траутман погледна натам безизразно. Втората бензиностанция.
— Още една точка за твоето момче — каза Тийзъл. — Господи, вярно е, школата ви добре го е обучила. Няма съмнение.
Траутман погледна към пожарникарите, които заливаха пламъците в сградите на съда и полицията, после към дупката с разкъсани краища в стомаха на Тийзъл и очите му леко проблеснаха. Вкара патрон в патронника на пушката и се отправи нагоре по поляната, към задната страна на къщата.
— Какво си намислил? — попита Тийзъл.
Но вече знаеше.
— Чакай!
Никакъв отговор. Гърбът на Траутман, осветен от пламъците, се отдалечаваше към сенките встрани от къщата.
— Чакай! — извика Тийзъл с паника в гласа. — Не можеш да направиш това! — извика той. — Не е твоя работа!
Както Кърн преди, и Траутман изчезна.
— Чакай, мамка му! — изрева Тийзъл.
Обърна се по корем, с длани на тротоара.
— Трябва да бъда там! Трябва аз да свърша тази работа!
Вдигна се на ръце и колене, закашля се и кръвта рукна от стомаха му на тротоара. Двамата полицаи го сграбчиха и го натиснаха надолу.
— Трябва да си почиваш — каза единият. — Успокой се.
— Остави ме на мира! Казвам ти!
Сборичкаха се, за да го усмирят. Той беснееше.
— Имам това право! Аз започнах всичко!
— По-добре да го оставим да отиде. Ако продължава да се съпротивлява, раната му ще се разкъса още повече.
— Погледни колко кръв има по мене. Колко ли още му е останала?
„Колкото трябва — помисли си Тийзъл. — Колкото трябва.“ Отново се изправи с мъка на ръце и колене, стъпи на единия си крак, след това на другия и се приготви да се изправи. В устата си усещаше соления вкус на кръв. „Аз започнах това, Траутман — мислеше си той. — Той е мой. Не е твой. Той иска мен.“
Напъна се, изправи се, направи крачка и спря, мъчейки се да запази равновесие. Ако паднеше, знаеше, че никога повече нямаше да може да се изправи. Трябваше да се задържи прав и да запази равновесие, докато премине през поляната към къщата. „Сигурен съм, Траутман — мислеше той. — Той иска мен. Не теб. Мен.“