— Какво?
— Мръднал е — каза другият.
— Вие двамата го пазете. Искам да не говори — каза Кърн, коленичи до него, — дръж се, докато дойде лекарят. Няма да се забави. Обещавам ти.
— Няма значение.
— Моля те. Опитай.
Чу се звън от камбани и вой на още сирени, когато две големи пожарни коли тромаво излязоха на площада и тежко спряха до полицейските коли. Пожарникарите наизскачаха, облечени в гумирани защитни дрехи, разтичаха се да отварят пожарните кранове и заразвиваха маркучите си.
Откъм къщата се дочу друг вик:
— Минал е право през площадката! Кървавата диря я пресича от край до край! След това започва някакво поле с трънаци!
— Казах ти да не крещиш!
След това, надолу към него — на тротоара:
— Добре, ще проверим. Да видим дали си познал къде е.
— Чакай.
— Ще избяга. Трябва да тръгвам.
— Не. Чакай. Трябва да ми обещаеш нещо.
— Нали ти обещах, лекарят идва. Обещавам ти.
— Не. Нещо друго. Трябва да ми обещаеш. Когато го намерите, искам да бъда там, за да видя края. Имам това право. Достатъчно много преживях, за да изпусна края.
— Толкова ли го мразиш?
— Изобщо не го мразя. Нищо не разбираш. Той иска това. Той иска аз да присъствам.
— Господи! — Кърн погледна с изумление към Траутман и към останалите. — Господи!
— В момента, в който го улучих, не го мразех повече. Просто изпитвах съжаление.
— Е, да, разбира се.
— Не, не защото и той ме улучи. Няма никакво значение, дали ме е улучил или не. Пак щях да съжалявам. Обещай ми, че ще направиш така, че да присъствам на края. Дължа му го. Трябва да бъда с него за края.
— Господи!
— Обещай ми!
— Добре.
— Не ме лъжи. Знам какво си мислиш — толкова тежко съм ранен, че не мога да бъда преместен до онова поле.
— Не те лъжа — каза Кърн. — Трябва да вървя.
Стана, махна на хората си до къщата, те дойдоха при него, разпръснаха се във верига и тръгнаха боязливо нагоре по улицата към площадката и полето зад нея.
Всички, освен Траутман.
— Без теб, нали, Траутман? — каза Тийзъл. — Не искаш да се замесваш в това, нали? Не мислиш ли, че трябва да видиш? Не мислиш ли, че трябва да си там и да видиш как хитрата сврака влиза с двата крака?
Когато Траутман най-сетне заговори, гласът му беше сух, както може би са били сухи мебелите в съда, които са пламнали като прахан.
— Много ли ти е зле?
— Нищо не чувствам. Или не. Пак бъркам. Тротоарът е омекнал.
— О!
Още една страхотна експлозия запали небето над града. Траутман погледна натам безизразно. Втората бензиностанция.
— Още една точка за твоето момче — каза Тийзъл. — Господи, вярно е, школата ви добре го е обучила. Няма съмнение.
Траутман погледна към пожарникарите, които заливаха пламъците в сградите на съда и полицията, после към дупката с разкъсани краища в стомаха на Тийзъл и очите му леко проблеснаха. Вкара патрон в патронника на пушката и се отправи нагоре по поляната, към задната страна на къщата.
— Какво си намислил? — попита Тийзъл.
Но вече знаеше.
— Чакай!
Никакъв отговор. Гърбът на Траутман, осветен от пламъците, се отдалечаваше към сенките встрани от къщата.
— Чакай! — извика Тийзъл с паника в гласа. — Не можеш да направиш това! — извика той. — Не е твоя работа!
Както Кърн преди, и Траутман изчезна.
— Чакай, мамка му! — изрева Тийзъл.
Обърна се по корем, с длани на тротоара.
— Трябва да бъда там! Трябва аз да свърша тази работа!
Вдигна се на ръце и колене, закашля се и кръвта рукна от стомаха му на тротоара. Двамата полицаи го сграбчиха и го натиснаха надолу.
— Трябва да си почиваш — каза единият. — Успокой се.
— Остави ме на мира! Казвам ти!
Сборичкаха се, за да го усмирят. Той беснееше.
— Имам това право! Аз започнах всичко!
— По-добре да го оставим да отиде. Ако продължава да се съпротивлява, раната му ще се разкъса още повече.
— Погледни колко кръв има по мене. Колко ли още му е останала?
„Колкото трябва — помисли си Тийзъл. — Колкото трябва.“ Отново се изправи с мъка на ръце и колене, стъпи на единия си крак, след това на другия и се приготви да се изправи. В устата си усещаше соления вкус на кръв. „Аз започнах това, Траутман — мислеше си той. — Той е мой. Не е твой. Той иска мен.“
Напъна се, изправи се, направи крачка и спря, мъчейки се да запази равновесие. Ако паднеше, знаеше, че никога повече нямаше да може да се изправи. Трябваше да се задържи прав и да запази равновесие, докато премине през поляната към къщата. „Сигурен съм, Траутман — мислеше той. — Той иска мен. Не теб. Мен.“
20
В ужасни мъки Рамбо пълзеше през трънаците към колибата. На слабите отблясъци от пожара той можа да види хлътналата навътре стена и разкривения покрив, но през леко открехнатата врата не се виждаше нищо, само черен мрак. Продължаваше да пълзи, но изглежда, че напредваше много бавно, докато накрая разбра, че само прави движения с ръцете и краката си, без да помръдва изобщо. Направи усилие и бавно измина малко разстояние към колибата.