Но когато стигна до тъмния вход, се отказа. Вътре приличаше твърде много на дупката, където го бяха държали пленник през войната — тъмно, спарено и тясно. Странно, но му напомни също и за преградата с душа, където Тийзъл го беше накарал да влезе; и за килията, в която искаше да го заключи. Вярно, последните две бяха ярко осветени, но чувството на отвращение, което предизвикваха, беше същото. Приличаше на всички онези неща, от които беше бягал досега, помисли си той. И толкова ли уморен беше, че да реши да се отбранява оттук?
Всъщност, за отбрана не можеше и дума да става. Беше видял твърде много хора да умират от рани, причинени от куршум, за да не разбере, че кръвта му щеше да изтече и той щеше да умре. Болката продължаваше в гърдите му, в главата му, като рязко се усилваше при всеки удар на сърцето, но краката му биха студени и изтръпнали от загубата на кръв и затова му беше трудно да пълзи, а пръстите и дланите му бяха станали безчувствени — нервните окончания в тях бавно умираха. Не му оставаше още много да живее. Но поне му оставаше избора на място, където да се раздели с живота. Не вътре, не както в мината. Беше решен никога повече да не изпитва това чувство. На открито. Някъде, където би могъл да гледа безпрепятствено небето и с пълни гърди да вдишва нощния въздух.
Запълзя надясно от бараката и се повлече непохватно навътре в трънаците. Ето това беше мястото. Това му трябваше. Място удобно и уютно. Тъкмо за него. Успокояващо. Трябваше да го намери, преди да е станало късно. Една плитка, дълга колкото човешки бой падинка, изглеждаше обещаваща, но когато легна по гръб в нея, му заприлича твърде много на гроб. Имаше още много време, докато легне в гроба. Имаше нужда от друго място. Точно обратното на това — високо, незакрито отникъде, от което щеше да изпита наслада в последните си мигове. Погледна напред през храстите, както пълзеше, и го видя — едно малко възвишение пред него. Когато стигна върха му, видя, че беше една могила, чиито склонове бяха покрити с трънаци, но заобленият връх беше чист, обрасъл само с полегнала есенна трева. Не беше високо, колкото на него му се искаше, но като се излегна на тревата му се стори, че лежи върху сламеник. Погледна към величествените оранжеви отражения, които пламъците хвърляха върху нощните облаци. Спокоен. Това беше мястото.
Във всеки случай, разсъдъкът му беше напълно спокоен, но болката се изостри, разкъсваше гърдите му, а обратно на това, коленете и лактите му бяха безчувствени. Скоро това вцепенение щеше да достигне до гърдите му, побеждавайки болката, а след това — накъде? Към главата му? Или може би дотогава щеше вече да е мъртъв.
Е, добре. Щеше да е по-добре да помисли да свърши нещо, нещо важно, което може да е забравил. Болката го сряза. Не. Изглежда, че нищо повече не оставаше.
Спомни си за Бога!
Тази мисъл го смути. Само в моменти на абсолютен страх се беше сещал за Бог и се беше молил, но винаги се смущаваше, защото не вярваше и чувстваше колко лицемерно е, че се моли от страх, като че ли, въпреки неверието си, допускаше, че има Бог. Бог, който би могъл да бъде заблуден от някакъв си лицемер. Когато беше малък, наистина вярваше. Искрено вярваше когато беше момче. Как се казваше онова, измолването на прошка преди лягане? Думите му прозвучаха нелепо, сякаш никога не ги бе чувал.
— Господи, Боже мой, от сърце се разкайвам за… За какво?
За всичко, което се случи през последните няколко дни. За това, че всичко трябваше да стане така. Но нямаше начин да не стане така. Съжаляваше за това, но беше убеден, че ако днес отново беше понеделник, щеше да повтори същото през следващите дни, тъй както беше сигурен, че и Тийзъл щеше да го направи. Беше неизбежно. Но имаше също и нещо много по-важно.
Какво например?
Като например един куп глупости, каза си той, от рода на свобода и права на личността. Не че искаше да докаже някакъв принцип. Искаше да се опълчи на всеки, който го насилваше, а това беше твърде различно — не етично, а лично. Свързано с неговите собствени чувства. Беше убил толкова много хора и можеше да се оправдае, че тяхната смърт се налагаше, защото те всички бяха част от онова, което упражняваше насилие върху него, правейки невъзможен животът за такива като него. Но той не си въобразяваше изцяло това. Истината беше, че прекалено много харесваше да се бие, обичаше риска и силните усещания. Може би войната го беше направила такъв, помисли си той. Може би така се беше встрастил в силните усещания, че не можеше да отвикне.