За нейно най-голямо учудване Бътън протегна ръчички към нея. Тя я взе в прегръдките си и бебето се улови за нея сякаш беше спасителен пояс. Поразена и трогната, Нийли го сложи да седне на ръката й и го притисна към себе си. Докато го галеше по гръбчето, усети мъничкото му телце да потрепва. На Нийли й се дорева и реши да излезе на остъклената веранда, където двете щяха да са сами. Избра да седне с бебето на дървената ракла.
Следобедното слънце беше оставило топлината си, раклата обаче попадаше в сянката на кленовото дърво, растящо в задния двор. От работещия вентилатор на тавана също повяваше лек ветрец в съчетание с хладния повей откъм отворената врата, извеждаща навън.
Бътън се сгуши в Нийли сякаш тя беше единствения човек, останал й на света. Малко по малко престана да хленчи, успокоена от непрестанните ласки и тихичкото бърборене на Нийли, както и от целувката й по лепенката. Откъм кухнята се чуваха приглушените гласове на Бъртис и Луси, но не и на Мат.
Най-накрая Бътън вдигна глава към Нийли и тя прочете в очите й абсолютно доверие. Този сияен поглед изпълни сърцето й и запълни всички кътчета дълбоко в душата й, в които години наред се бяха трупали мрак и студ. Това мъничко бебе й се беше доверило напълно.
В ушите й се надигна шум и с един последен плясък на крилете черната сянка на съмнението и недоверието в самата нея отлетя завинаги. И Нийли изпита усещането, че най-накрая е успяла да получи свободата си.
Бътън нададе триумфален възглас, сякаш бе прочела какво става в душата на Нийли. Нийли се разсмя и в очите й избиха сълзи.
Бътън се почувства готова да й разкаже какво й се беше случило. Отпусна се в ръцете й, улови я за пръстите и започна да говори. Многосрични думи, дълги изречения, пространна бебешка реч за инжекцията, болката, обидата.
Нийли обгърна с поглед това мъничко и така изразително личице и закима в отговор.
— Да… зная… разбирам… ужасно.
Бътън заговори още по-бързо.
— Да, направо трябва да го обесим.
Последва още по-бърз и развълнуван говор.
— Аха, смяташ, че само да го обесим, е чисто помилване? — Нийли я погали по бузката. — Добре. Преди това малко ще го поизмъчваме.
Бътън нададе войнствен рев.
— От всичките му вени наведнъж? Добре звучи.
— Забавлявате ли се?
Мат се появи на верандата, с ръце пъхнати в джобовете.
Бътън го простреля с поглед, после скри глава в рамото на Нийли. Нийли усети такова блажено щастие, че й се прииска да запее.
— Ще се наложи доста да се потрудиш, за да ни умилостивиш. И двете.
Вината го обля като вълна.
— Хайде, Нийли. Тя ще се оправи. Трябваше да се подложим на този тест.
— Бътън не смята така. Нали, сладурче?
Бебето пъхна пръсти в устата й, а на него му се усмихна.
Мат опита да скрие колко е разстроен, но му пролича, и Нийли изпита съжаление към него.
— Тя ще ти прости. Съвсем скоро.
— И аз така предполагам — каза, но не звучеше много убедено.
— Как успя да накараш Луси да дойде с вас?
— Подкупих я. Обещах й да останем заедно още няколко дни, ако се съгласи. — Не изглеждаше особено доволен от изобретателността си. — Не е много разумно, след като само отлагаме неизбежното, но така или иначе го направих.
Сърцето й се изпълни от щастие за тези още няколко подарени дни… дни на притеснение за бъдещата съдба на момичетата.
Само ако…
Ресторант „Уилоу Гроув“ се помещаваше в стара странноприемница, в която по-рано са спирали дилижанси и пътници за смяна на конете. Вътрешността, чието основно обзавеждане включваше светло дърво и пъстра тапицерия, изглеждаше сравнително наскоро обновена. Мат прецени обстановката от гледна точка на появата на евентуални терористи или най-обикновени луди и реши, че най-безопасното място е настланият с плочи вътрешен двор.
Небрежно подстриганата коса на Нийли потрепваше, докато вървеше към масата, роклята й се полюшваше около коленете, а сърцето от гердана потупваше по кожата й и предизвикваше гъдел. Токчетата й потрепваха по плочките, а около нея се носеше леко ухание на парфюм на „Армани“, няколко капчици от който тя беше насипала точно на местата, където пулсът й се усещаше най-силно. Слисаният поглед на Мат, когато я видя нагласена така да слиза по стълбите, беше възприела като награда за усилията си.
Тя не беше единствената, която така старателно се беше подготвила за срещата им. Той изглеждаше зашеметяващо красив в светлосивите си панталони и светлосиня риза. След като я настани да седне и посегна към менюто, тя видя на загорялата му от слънцето ръка да проблясва часовник със златна верижка. Декорираният с облегалка от желязо стол изглеждаше твърде маломерен за фигурата му, но това очевидно изобщо не го смущаваше.