— Внимавай, Бътън! Тези хвърчащи същества не са безопасни.
— Аз пък мислех, че името й е Мериголд.
С чаша за кафе в ръка Мат се появи откъм уинибагото.
— Луси каза, че майка й я е наричала Бътън. В задната част има одеяло, моля, донесете го.
Детето едва ли щеше да стои през цялото време на него, но поне нямаше да се изцапа чак толкова.
Нийли не беше пропуснала да забележи, че Луси я е изкъпала сутринта. Русата й пухкава коса блестеше на слънцето, а дрешките, с които беше облечена, бяха чисти, макар и износени. Запита се дали някой от спечелилите специалната национална стипендия за заслуги отличници, които й бяха гостували в Белия дом, щеше така добре да се грижи за досадното си сестриче или братче.
Мат се появи с одеялото. Нийли го взе и го постла на тревата по полегатия насип. Положи бебето върху него, но Бътън моментално изпълзя извън очертанията му — гащеризончето я пазеше от стърчащата трева. Спря, привлечена от една пеперуда, трепкаща с крилца над цветята. Наклони се към нея, после се отпусна на задничето си и нададе вик, виждайки я, че отлита.
Нийли приседна върху одеялото и се изненада, когато и Мат приседна до нея. Задиша дълбоко, наслаждавайки се на всяка глътка въздух в този свой откраднат свободен летен ден.
— Знаете ли, обикновено не се напивам.
Тя притвори очи и вдигна лицето си към слънцето.
— Аха.
— Казвам ви истината. Не съм много по пиенето.
— Добре, и не смятам, че момичетата трябва да виждат подобни гледки.
Отвори очи и видя, че той я наблюдава. Нещо в погледа му я накара да се почувства сякаш я бомбардираха с дъжд от фойерверки. Мина доста време, преди Мат да отмести погледа си.
— Със сигурност са виждали доста повече такива гледки, докато Санди е била жива.
Нийли си даде сметка, че не й се искаше сега да слуша нищо за бившата жена на Мат и се изправи.
— Ще гледате бебето, нали? Искам да се поразходя по моста.
— Ей! Вие сте бавачката тук, не аз.
— Взимам си почивка.
И тя просто го изостави и пое към вътрешността на покрития мост. Мат я проследи с поглед, докато се скри. Щеше да й даде добър урок, ако я свалеше от караваната на следващата стоянка за тежкотоварни камиони и я оставеше да се оправя сама. Знаеше обаче, че няма да го направи. Тя може и да не беше най-подходящата бавачка за децата, но бе най-добрата за момента. Беше също и загадка.
Беше доста трудно да съчетае в едно това нейно аристократично презвитерианско излъчване с излишеството от доброта и почти детския й ентусиазъм. Поне беше сигурен, че тази смесица му е много забавна. Или поне му беше забавна предния ден. Сутрешният махмурлук обаче беше убил желанието му да се забавлява.
Някакво движение привлече вниманието му. Нещо в розово. Вдигна глава, за да види навреме как Бебето Демон пълзи надолу по насипа право към реката. Кафето му се разсипа, когато хвърли чашата и се изправи на крака.
Бебето неумолимо се свличаше надолу с все по-нарастваща скорост. Мат се затича към него и усети как подметките на обувките му се хлъзгат по тревата.
Детето изведнъж размаха ръчички и се озова в края на насипа. Първо гуменките му докоснаха водата и само след миг ги последва и самото то.
Реката не беше дълбока, но все пак опасно дълбока за едно бебе и той с ужас видя как русата му главица се скри. Той се спъна, възстанови равновесието си и последва детето във водата.
Тя му стигна точно до под коленете. Беше мътна. Твърде мътна, за да види нещо. Изведнъж забеляза нещо розово да проблясва по течението и го сграбчи.
Бътън се издигна над водата с широко отворени очи и махащи крачета и ръчички. Беше я уловил за презрамките на гащеризона й.
Тя примигна, пое си дълбоко въздух, след това се закашля. Той я намести в сгъвката на ръката си, докато тя опитваше да възстанови дишането си. От своя страна той се опитваше да успокои пулса си, в същото време усещайки как тласъкът на водата все повече го засмуква в калта. Едва успя да откъсне обувките си от нея и се запъти навън от реката.
Бътън най-накрая спря да кашля. За няколко секунди остана безмълвна, а после я усети как изпълва гърдичките си с въздух. Знаеше прекрасно какво ще последва и опита предварително да я укроти.
— Не плачи!
Нел и Луси все още бяха във вътрешността на моста и ако чуеха плача и разберяха, че едва не е оставил Бебето Демон да потъне, кой знае какво щеше да се случи. Той погледна надолу към бебето. Водата се стичаше от косата в очите му. Устата — отворена, челото — смръщено, Бътън беше готова да се разплаче и първият акорд от това, което щеше да се превърне в цяла симфония, почти се готвеше да се материализира.