— Това значи много за една жена. Мисля, че е защото Бътън ти се нрави.
Не искаше да прозвучи като въпрос, но така или иначе точно така излезе.
Явно беше прекалила, защото той я изгледа подозрително.
— Какво общо има Бътън тук?
— Нищо — веднага отвърна тя. — Просто я използвах като пример. И исках да ти кажа, че… ако искаш да останеш сам с Нел, аз и Бътън, нали разбираш, можем да изчезнем. Само ми кажи.
Беше се научила бързо да изчезва покрай Санди и Трент.
— Благодаря. — Сега неговият глас беше изпълнен със сарказъм. Той скръсти ръце и я погледна така, че й се прииска да потъне вдън земя. — Първо трябва да се извиниш. И гледай да прозвучи напълно искрено, като че ти е заседнала буца от притеснение на гърлото, разбра ли?
Макар да имаше чувството, че вратът й се е схванал и всеки момент ще се пречупи, си наложи да кимне.
— Ще изядеш всичко, каквото ти сервира, дори да е боклук.
Тя отново кимна.
— И още нещо… след като се нахраним, ще я погледнеш право в очите и ще я помолиш да си поиграете с глупавото фризби.
— Добре.
Луси започваше да се чувства много по-добре, защото той нямаше да се старае така, ако Нел не му харесваше толкова много. Може би Бътън в крайна сметка щеше да си намери дом.
Като се има предвид катастрофалното начало, по-нататък пикникът се разви много добре. Луси поднесе извиненията си със спокоен тон и Нийли веднага ги прие. После тя и Мат си изядоха всичко, което Нийли им поднесе, дори салатата с тортелини, макар тя да забеляза, че Луси задържа своята непипната, докато беше възможно, а после, докато дъвчеше, тежко въздъхна. Бътън също хареса яденето си, особено банана, като дори си го размаза по главата.
Едва бяха приключили с яденето, когато Мат каза:
— Къде е фризбито? Хайде да видим колко си добра, Нел.
— Вие двамата започнете, докато преоблека Бътън. После и аз идвам.
Луси и Мат се разположиха на поляната точно зад масата за пикник. Докато преобличаше Бътън ги наблюдаваше, а след това се поколеба да се присъедини към тях и предпочете да отиде с Бътън на люлките. Нека Мат и Луси останат сами заедно.
Не беше изненадана от атлетизма на Мат. Той хвърляше фризбито зад гърба си, улавяше го изящно, изобщо се наслаждаваше на възможността да се пораздвижи. Луси поднесе истинската изненада. След известната неловкост в самото начало като че на повърхността изскочи една нова тийнейджърка — по-жизнена. Луси беше атлетична по природа, бърза и ловка. Мат редуваше похвалите с възможността за пореден път да й даде урок.
— Никога няма да го хванеш. Аз съм светлинни години по-добър от теб. Ей, не беше лошо за многознайка като теб… Уааа, браво, това беше удар със завъртане. Я да те видя сега, шампионке, какво ще направиш с това…
Както ги наблюдаваше, като че нещо я прободе и й причини болка. Кафявите очи на Луси блестяха, детският й смях се разнасяше наоколо при всеки повей на лекия вятър. Изглеждаше така свежа и щастлива, като момичето, каквото всъщност трябваше да бъде, а не онова, в което беше принудена да се превърне. Когато на Мат се налагаше да тича чак до детската площадка, за да спаси силно хвърляне, очите й го следваха и излъчваха такава непоносима мъка, която можеше да таи само най-самотното сърце на света.
Нийли се замисли за собствените си трудни взаимоотношения с баща й. Тъй като той беше много способен манипулатор, беше навикнала да се вижда като негова жертва. Сега се запита каква роля самата тя беше изиграла, за да се превърне в жертва. Беше въодушевена да играе ролята на първа дама и в същото време толкова загрижена да се хареса на своя татко. Може би ако не беше загубила в такава ранна възраст майка си, щеше да й бъде по-лесно. Макар между нея и втората й майка да се бяха установили много добри взаимоотношения, те никога не бяха станали близки помежду си, което именно беше причината баща й да стане още по-важен за нея. Често беше възроптавала срещу манипулациите му, но никога не му се беше противопоставяла, не и докато не беше напуснала Белия дом преди четири дни. Дали не се беше страхувала, че ако не зачете мнението му, той щеше да престане да я обича? Мислено си обеща, че от този ден нататък Джеймс Личфийлд ще трябва да я приеме такава, каквато е, или щеше да остане в периферията на живота й.
— Нел, ела — извика я Мат. — Сложи Демончето на тревата и ела да видим дали можеш да се мериш с младоците.
С усещането сякаш планина се е смъкнала от плещите й, Нийли се присъедини към тях. Макар уменията й да бяха твърде далеч от техните, и двамата се отнасяха толерантно към нея и така й дадоха възможност да се наслади на играта.