Когато реши, че трябва да приключват, Мат прегърна Луси и я погали по бузата с обърнати с кокалчетата навън пръсти на ръката.
— Време е да си хващаме пътя, шампионке. Много добре се справи с всичко.
Луси засия сякаш й беше дал безценна награда.
Бътън бързо се унесе в сън, а Луси се излегна отзад с книга в ръка. Нийли започна да прибира остатъците от храната по шкафовете. Чувстваше се неловко с Мат без присъствието на децата в ролята на бариера помежду им. Като си спомнеше всички онези думи, които й беше казал и които я бяха накарали да пламне, за интимните ласки, които му беше позволила, нямаше сили да го погледне. Не се харесваше за това. Една трийсетгодишна жена не биваше да изпитва такава несигурност по отношение на секса.
Даде си сметка до каква степан й беше станало навик да държи хората на дистанция, но това важеше за всички първи дами и беше акт на самозащита, след като живееха в епохата на таблоидната журналистика и саморазголващата се мемоаристика. През последните две-три години дори приятелствата й от детските години бяха разнищени от медиите.
Може би това, което най-много й харесваше у Нел Кели, беше, че на Нел не й се налагаше да се притеснява за нечие място в историята. Тя можеше да бъде себе си. Нел, каза си, нямаше да се притеснява и да говори с Мат след онова тяхно пропадане в плен на страстта предната вечер.
Тя се придвижи напред и седна на мястото на пасажера.
— Искаш ли аз да покарам малко?
— За нищо на света. Ще вземеш да решиш, че Бътън не би могла да постъпи в детска градина, ако не е видяла адвокатската кантора на Линкълн в Спрингфийлд или пък стария речен кораб в Пиория.
— В Пиория има стар речен кораб?
Кантората на Линкълн вече беше виждала.
— Не, потъна.
— Лъжеш. Нека да го видим, Мат. Хайде да отидем. Това е такъв чудесен символ на Средна Америка. Ще бъде като че отиваме на поклонение.
— Айова е не по-малък чудесен символ на Средна Америка и това ще бъде единственото ни поклонение от тук нататък. — Той я изгледа отвисоко, после бавно плъзна сив поглед от кръста до пръстите на краката й. — Освен това в Пиория няма къде да се любим.
Нел Кели, тази безсрамница, протегна крака към него, за да му ги покаже.
— Значи така.
— Така.
Краката й му харесваха. Тя се усмихна — на себе си.
— На Луси й хареса играта на фризби с теб.
— Аха. Много е атлетична.
— Чудя се какво ли ще стане с нея. Попитах я днес за баба й, но не пожела да ми каже нищо.
— Аз съм я виждал веднъж и мога да те уверя, че няма да е типичната баба с побеляла коса. Родила е Санди много млада и сега смятам, че едва е влязла в петдесетте.
— Това е добре за момичетата. Необходим им е по-млад човек да се грижи за тях. Надявам се, че ще може да се оправи с Луси, без да прекърши духа й.
— Никой няма да успее да прекърши духа на това дете. В нея има огромна сила.
Тя се поколеба, но реши да му каже:
— Когато говори с нея, тя не се ли държа малко странно?
— Какво имаш предвид?
— Не ти ли… каза нещо за нас двамата?
— Аха. Каза как си смятала, че съм огън и чувствителен.
— Никога не съм употребявала подобен израз.
— И много умен също. Винаги съм си мислел, че умееш добре да преценяваш хората. Предложи ми, ако смятам да предприема нещо спрямо теб, само да й кажа и тя ще изчезне с Бътън. — Направи пауза. — А аз смятам да предприема.
Устните й се поразтеглиха в нещо като усмивка, но не съвсем.
— По всичко изглежда, Луси е решила да ни стане нещо като сватовница. Мисли, че ако успее, после ние ще осиновим нея и Бътън. Ето затова избухна така срещу мен. Казах й, че това няма да стане.
Изражението на лицето му помръкна.
— А аз точно това исках да избегна. Кълна се, че ако Санди беше жива, щях да я убия за това, което ми причини.
— Изглежда и че тя не иска много скоро да стигнем в Айова. Всичко това започва много да ме безпокои. Какво ще правиш, ако не ни провърви с баба им?
На Нийли не й хареса начинът, по който Мат присви очи.
— Момичетата са нейна отговорност, само нейна, на Джоан Пресман. Тя трябва да се погрижи за тях.
Тя погледна назад към Бътън, която спеше на мястото си, стиснала моржчето, после към Луси, простряна на леглото с глава, забита в книгата. Тези момичета заслужаваха да имат семейство и можеше само да се моли и надява, че това ще им се случи.