Думи от една стара песен на Шерил Кроу се заредиха в главата й. Беше ли той достатъчно силен, за да стане неин мъж? Да не би да смяташе, че изобщо би могъл?
Още малко и щеше да се плъзне по наклонената плоскост на самосъжалението, затова реши да се стегне и да не мисли повече за това.
— Мисля, че Луси няма да иска да дойде.
— Сигурно й е ясно, че баба й ще наложи по-здрава ръка, отколкото Санди.
— Може би. — Тя започна да реши косицата на бебето с четка. И за свое най-голямо учудване беше възнаградена със сияйна усмивка, каквито Бътън обикновено пазеше за Мат. Сърцето й се сви. — Недей — прошепна й тя. — Не започвай да ми се подмазваш сега, когато ще трябва да те предам на баба ти.
Бътън нададе радостен възглас и протегна ръчички към нея, за да я вземе. Нийли усети като че на гърлото й застана буца и се извърна настрани.
Мат я вдигна от кушетката.
— Много късно и много за кратко, Демонче. Някои хора не могат така лесно да бъдат купени. — Той се наведе, отвори едно от долните чекмеджета и извади оттам възглавницата, купена от „Уол март“. — Колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, смятам, че се налага отново да си я сложиш. — На лицето му се беше изписало отвращение. — Освен мен, това ти е единствената защита.
Прав беше. Щяха да останат известно време в града, а нея я търсеха. Тя измъкна една от бременните си фланелки и се вмъкна в банята. Когато излезе, чу Мат да казва на Луси:
— … детективите, които бившият съпруг на Нел е наел, може да се покажат отнякъде. Трябва да ги заблудим, затова тя ще се направи отново на бременна. Ако те питат, ще казваш, че ми е жена. Ясно?
— Ясно. — В гласа й имаше тъга.
Изминаха няколко минути в мълчание, през които двамата чуваха само ударите на сърцата си.
— Няма просто така да ви оставя и да си тръгна. Ще остана още малко, за да съм сигурен, че сте добре. Всичко ще се нареди чудесно. Ще видиш.
Луси се затътри към изхода като че понесла тонове товар на плещите си. Скуид се помъкна след нея.
— Мисля, че е по-добре да оставим засега кучето тук — каза Мат и извади яката на ризата си от устата на Бътън.
Четиримата мълчаливо се запътиха към входната врата на къщата. Мат натисна звънеца, а Нийли погледна към Луси. Беше се облегнала на перилата на веранда — имаше безкрайно нещастен вид.
Нийли се приближи до нея и прехвърли ръка през кръста й. Искаше да каже на тази тийнейджърка, че всичко ще се нареди чудесно, но не можеше, защото по всичко изглеждаше, че няма да стане така.
Луси вдигна глава към нея и Нийли съзря в очите й събрано цялото нещастие на този свят.
— Аз също няма да си тръгна — прошепна й тя. — Докато не се уверя, че се чувствате добре.
Надяваше се, че ще успее да изпълни обещанието си.
— Никой не отговаря — каза Мат. — Ще погледна отзад.
И той й подаде Бътън.
Луси впи поглед във входната врата.
— Искаш ли сега да ми разкажеш за баба си? — попита Нийли.
Луси поклати глава.
Мат се върна задъхан и мърморещ под носа си.
— Задните прозорци са отворени, чува се и музика. Тя изглежда не чува звънеца. — Той заудря по входната врата. — Имам добри новини за теб, Луси. Баба ти явно обича „Смашинг Пъмпкинс“.
— Страхотно — измърмори Луси.
Вратата се отвори. Млад мъж на възраст между двайсет и пет и трийсет години застана в рамката. Всичко у него свидетелстваше, че е от партията на днешните използвачи безделници — ниско подстриган, с козя брадичка и обеци. Беше облечен с фланелка, шорти с големи странични джобове и сандали с марка „Тева“.
— Да?
С периферното си зрение Нийли видя как Луси си пое дълбоко дъх и пристъпи напред.
— Здрасти, дядо.
15.
Мат успя да се задави, макар устата му да беше пресъхнала от вълнение. После изви очи към Луси и повтори като ехо:
— Дядо?
Тя скръсти ръце пред себе си и прехапа устни — изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче. Мат отново погледна към безделника, който се почесваше по гърдите и ги гледаше объркано.
— Не разбирам за кого ме… — Той млъкна и се загледа в Луси. — Ей, ти да не си… Лори?
— Луси.