Мат с ужасно изражение на лицето посочи с пръст Луси.
— Ти там. Влизай в уинибагото. Двамата хубавичко ще си поговорим.
Луси никак не беше глупава. Взе на ръце Бътън, опитвайки да се прикрие зад нея като своеобразна защита.
— Остави детето! — прогърмя гласът на Мат.
Тя остави Бътън, присви очи, вдигна брадичка и се отправи с марш към караваната.
Нийли я проследи с поглед и поклати глава от възторг.
— Сигурен ли си, че не ти е дъщеря?
Мат не й обърна внимание и закрачи след тийнейджърката — здраво стиснатите му устни образуваха права линия. В притеснението си Нийли грабна Бътън и закрачи след тях, но се спря. Той изглеждаше като човек, способен на убийство, но тя знаеше, че нищо такова няма да се случи. Мат можеше както да лае, така и да хапе, но не и смъртоносно.
Виковете му направо щяха да срутят караваната. Когато усети, че не можеше повече да издържа, тя взе Бътън и двете влязоха в къщата. Щяха да прекарат поне една нощ в нея и й се искаше да я поразгледа.
В задната част беше разположена малка, изпълнена с много светлина кухня, излизаща на хубава и огряна от слънцето остъклена веранда. Около малък килим в ориенталски стил бяха наредени удобни плетени мебели в кафяво. И тук имаше различни по стил масички, отрупани с школски печатни издания, стари плочи на „Ролинг стоунс“ и остатъци от най-различни храни. Керамични чинийки, изглеждащи така, сякаш някога в тях е имало саксии с цветя, и керамични лампи също бяха пръснати навсякъде. През прозорците се виждаше малък заден двор, ограден с храсти и красива беседка с лозница. През обрасъл в бурени розов храст едва се провиждаха няколко цъфнали цвята.
На втория етаж имаше баня и три спални, най-малката от които беше превърната в килер. Преносимото устройство за компактдискове, нахвърляните дрехи и разтворена книга за дзенбудизма ясно сочеха, че Нико ползваше родителската спалня. В стаята за гости имаше двойно легло, покрито с индийска памучна покривка в синьо и светлолилаво, прозорците бяха засенени със съвсем обикновени завеси. Банята беше очарователно старомодна и имаше нужда от основно почистване. Плочките бяха бели и сиви, имаше и чугунена вана в допълнение с душ и плетено кошче, препълнено със стари списания, както и полуотворен прозорец със стъкло с шестоъгълни шарки, през който можеше да се надникне и извън задния двор, а в далечината дори можеше да се зърне притокът на река Айова.
Тя чу задната врата да се затръшва и слезе по стълбите — Мат се беше затворил в неизползваемия офис на Джоан Пресман, който, съдейки по порталната стъклена врата, някога е бил трапезария. През стъклото тя го видя да вдига телефонната слушалка. Сърцето й се сви, явно беше взел решение да се лиши от родителските права и сега задействаше съдебната машина.
— Нито ме удари, нито… нищо не ми направи.
Тихият глас на Луси дойде изотзад и Нийли се извърна, беше влязла в кухнята. Бузите й бяха зачервени, а очите й бяха тъжни. Изглеждаше победена, но решена да не го показва.
— Бях сигурна, че няма да го направи.
— Обаче замалко да полудее. — Гласът на Луси пресекна. — Защото съм го разочаровала и така нататък.
На Нийли й се прииска да я прегърне, но за Луси в момента най-важното беше да запази гордостта си.
— Хайде да видим дали можем да открием някое място, откъдето да си поръчаме пица. Освен това, Бътън няма повече чисти дрехи. Можеш ли да ми покажеш как се пуска пералнята.
— Ти не знаеш как се пуска пералня?
— Имах прислужници.
Луси поклати глава, удивена от абсолютната непригодност на Нийли за живота, после търпеливо й изясни основните положения при работата с пералня.
Когато пицата пристигна, Мат беше изчезнал. Тя го откри навън, до Мабел, заврял глава под капака на двигателя й. Измърмори й, че ще яде по-късно. Подозираше, че иска да остане поне малко сам и тя не му отказа да задоволи тази своя нужда.
След като приключиха вечерята, Нийли почисти ваната, съблече бебето и го сложи във водата. То нададе радостен възглас и започна да си играе с пластмасовите мерителни чашки, които Нийли беше донесла от кухнята.
— Ти поне знаеш как да се забавляваш — каза тя на Бътън през смях.
— Та!
Тя се извърна и видя Мат на вратата. Беше със скръстени ръце, опрян с лакът на страничната греда на рамката.
— Аз ще се погрижа — изрече той уморено. — Не исках да ти прехвърлям задълженията си.
— Аз не се оплаквам.
Прозвуча по-остро, отколкото имаше намерение, но наистина му беше ядосана. Ядосана, защото не се беше оказал мъжът, който тя беше искала да е — човек, който държи на дома и семейството, който няма да изостави момичетата.