— Отдавна трябваше да си надраснал тийнейджърското поведение!
— Сигурно!
— Престани! Не се дръж като неандерталец!
— Ще се наложи да ме изтърпиш.
Вътре в Мабел Луси се беше събудила. Звукът от спора им на висок глас беше събудил старите болки в корема й. Не беше очаквала изобщо двамата да се карат така. Не можеше и да разбере защо, след като не можа да разбере нищо от това, което беше казал Джорик. При Санди и Трент караниците винаги бяха за пари.
Но Джорик и Нел бяха далеч по-умни от Санди и Трент — достатъчно умни, за да знаят, че е по-добре да си поговорят за проблемите помежду си, отколкото да си крещят един на друг. Ами ако решаха да скъсат?
Коремът я присви още по-силно.
Тя изви поглед към Бътън, тихичкото й похъркване я увери, че със съня на сестричката й всичко е наред. Все още чудейки се как да постъпи, тя внимателно слезе от леглото и с възможно най-тихите си стъпки се запъти към къщата.
— Пусни ме!
— Не сега!
Тя зави зад ъгъла и видя Мат, понесъл Нел по стълбите. Нел продължаваше да му заповядва да я пусне — гласът й звучеше като че го замерва с ледени стрели, но той изобщо не й обръщаше внимание.
Коремът още повече я заболя. Всеки момент Мат щеше да се върне и да се напие до смърт, после Нел щеше да ревне и тя да се напие до смърт. И после нямаше да си говорят дълго време.
Нямаше да може да го понесе. Пропълзя нагоре по стълбите тъкмо навреме, за да види как Мат внася Нел в спалнята за гости. Чу се тъп звук — беше сложил Нел да седне. Луси протегна крак към най-горното стъпало.
— Махай се оттук!
— Ще се махна!
Луси прилепи тяло до стената и изви глава така, че да вижда какво става вътре. Стаята се осветяваше единствено от лампата в коридора, но и тя беше достатъчна. Мат беше заявил, че си тръгва, но изобщо не помръдваше.
— Не мисли изобщо за ходене някъде! — извика Мат. — Ще легна пред вратата ти, за да съм сигурен, че ще останеш където си!
— Ти няма да ми казваш какво да върша!
— Все някой трябва да го направи!
— Някой?! Човек, който не може да различи спукано гърне на ауспух от пистолет!
Бяха така погълнати от спора, че изобщо не я усетиха. Нел изглеждаше много нещастна, а Мат беше много разочарован — като че някакви техни големи планове се бяха провалили — и Луси си пожела Нел да се успокои и да попита Мат защо му е лошо настроението. Всеки момент той щеше да си излезе, както постъпваше Трент.
Луси тъкмо щеше да извърне глава, когато видя от вътрешната страна на вратата да се подава стар ключ тип шперц. И веднага се сети какво да направи. Това щеше да й създаде още повече проблеми, но вече имаше ли значение?
Нел я видя, когато тя вече беше извадила ключа от ключалката.
— Луси? Какво…
Луси затръшна вратата, напъха стария ключ в ключалката от външната й страна и силно го завъртя.
— Луси! — нададе вик Нел в същия миг, когато и Мат извика.
Луси опря устни на вратата и им извика в отговор:
— И на двамата ви давам таймаут!
16.
Мат скочи към вратата и натисна бравата, но тя не поддаде. Удари с юмрук по нея.
— Луси! Отвори вратата, веднага!
Вместо отговор последва тишина.
— Луси, предупреждавам те, че…
Вратата прекъсна притока на светлина и сега единствено светлината на уличните лампи влизаше в стаята. Нийли се втурна към прозореца и погледна надолу към караваната навреме, за да види тийнейджърката да тича към вратата й. Притисна буза към стъклото и извика:
— Няма нужда да тичаш толкова.
Мат застана до нея и проследи посоката на погледа й.
— Луси този път отиде твърде далеч.
Нийли не беше готова да приключи спора им по този начин. Чувстваше се онеправдана, оскърбена, можеше да изброява още негови грехове по отношение на нея и й се искаше да му ги натрие като сол на главата. И в същото време се питаше как може да е толкова красив в износената си фланелка и шорти.
Изправи се и пусна завесата да падне, после включи малката нощна лампа върху раклата и се обърна към него:
— Вината е твоя.
Той се отстрани от прозореца и въздъхна:
— Знам.
Това й отне стръвта да продължи да се препира с него. Караницата им й се бе понравила, макар да й беше трудно да го признае дори пред себе си. Представи си някой друг да започне да й крещи така. Представи си и как тя му отвръща, без да изпитва нужда да цензурира думите си или да потиска емоциите си. Предците й от рода на Личфийлд сигурно се обръщаха в гробовете си.