За нейно най-голямо учудване Бътън протегна ръчички към нея. Тя я взе в прегръдките си и бебето се улови за нея сякаш беше спасителен пояс. Поразена и трогната, Нийли го сложи да седне на ръката й и го притисна към себе си. Докато го галеше по гръбчето, усети мъничкото му телце да потрепва. На Нийли й се дорева и реши да излезе на остъклената веранда, където двете щяха да са сами. Избра да седне с бебето на дървената ракла.
Следобедното слънце беше оставило топлината си, раклата обаче попадаше в сянката на кленовото дърво, растящо в задния двор. От работещия вентилатор на тавана също повяваше лек ветрец в съчетание с хладния повей откъм отворената врата, извеждаща навън.
Бътън се сгуши в Нийли сякаш тя беше единствения човек, останал й на света. Малко по малко престана да хленчи, успокоена от непрестанните ласки и тихичкото бърборене на Нийли, както и от целувката й по лепенката. Откъм кухнята се чуваха приглушените гласове на Бъртис и Луси, но не и на Мат.
Най-накрая Бътън вдигна глава към Нийли и тя прочете в очите й абсолютно доверие. Този сияен поглед изпълни сърцето й и запълни всички кътчета дълбоко в душата й, в които години наред се бяха трупали мрак и студ. Това мъничко бебе й се беше доверило напълно.
В ушите й се надигна шум и с един последен плясък на крилете черната сянка на съмнението и недоверието в самата нея отлетя завинаги. И Нийли изпита усещането, че най-накрая е успяла да получи свободата си.
Бътън нададе триумфален възглас, сякаш бе прочела какво става в душата на Нийли. Нийли се разсмя и в очите й избиха сълзи.
Бътън се почувства готова да й разкаже какво й се беше случило. Отпусна се в ръцете й, улови я за пръстите и започна да говори. Многосрични думи, дълги изречения, пространна бебешка реч за инжекцията, болката, обидата.
Нийли обгърна с поглед това мъничко и така изразително личице и закима в отговор.
— Да… зная… разбирам… ужасно.
Бътън заговори още по-бързо.
— Да, направо трябва да го обесим.
Последва още по-бърз и развълнуван говор.
— Аха, смяташ, че само да го обесим, е чисто помилване? — Нийли я погали по бузката. — Добре. Преди това малко ще го поизмъчваме.
Бътън нададе войнствен рев.
— От всичките му вени наведнъж? Добре звучи.
— Забавлявате ли се?
Мат се появи на верандата, с ръце пъхнати в джобовете.
Бътън го простреля с поглед, после скри глава в рамото на Нийли. Нийли усети такова блажено щастие, че й се прииска да запее.
— Ще се наложи доста да се потрудиш, за да ни умилостивиш. И двете.
Вината го обля като вълна.
— Хайде, Нийли. Тя ще се оправи. Трябваше да се подложим на този тест.
— Бътън не смята така. Нали, сладурче?
Бебето пъхна пръсти в устата й, а на него му се усмихна.
Мат опита да скрие колко е разстроен, но му пролича, и Нийли изпита съжаление към него.
— Тя ще ти прости. Съвсем скоро.
— И аз така предполагам — каза, но не звучеше много убедено.
— Как успя да накараш Луси да дойде с вас?
— Подкупих я. Обещах й да останем заедно още няколко дни, ако се съгласи. — Не изглеждаше особено доволен от изобретателността си. — Не е много разумно, след като само отлагаме неизбежното, но така или иначе го направих.
Сърцето й се изпълни от щастие за тези още няколко подарени дни… дни на притеснение за бъдещата съдба на момичетата.
Само ако…
Ресторант „Уилоу Гроув“ се помещаваше в стара странноприемница, в която по-рано са спирали дилижанси и пътници за смяна на конете. Вътрешността, чието основно обзавеждане включваше светло дърво и пъстра тапицерия, изглеждаше сравнително наскоро обновена. Мат прецени обстановката от гледна точка на появата на евентуални терористи или най-обикновени луди и реши, че най-безопасното място е настланият с плочи вътрешен двор.
Небрежно подстриганата коса на Нийли потрепваше, докато вървеше към масата, роклята й се полюшваше около коленете, а сърцето от гердана потупваше по кожата й и предизвикваше гъдел. Токчетата й потрепваха по плочките, а около нея се носеше леко ухание на парфюм на „Армани“, няколко капчици от който тя беше насипала точно на местата, където пулсът й се усещаше най-силно. Слисаният поглед на Мат, когато я видя нагласена така да слиза по стълбите, беше възприела като награда за усилията си.