— За хората се предполага, че трябва да се привързват.
— Какво искаш да ми кажеш?
— Нищо. Забрави.
Тя се отдалечи от него със забързани крачки в посока към къщата. Веднага щом се озова вътре, се запъти към горния етаж и започна да прибира дрехите си — имаше нужда просто да се занимава с нещо, за да не мисли, но почти веднага чу стъпките му по стълбите.
Леглото все още беше неоправено — мястото, където се бяха любили миналата нощ. Досега някой друг винаги се беше грижил да й оправя леглото и тя все забравяше, че сега вече трябваше сама да върши тази работа.
Той се спря в рамката на вратата.
— Не мога да задържа децата. Това искаш, нали? Искаш да ги задържа.
Тя улови с две ръце чаршафа и го вдигна.
— Трябваше да видиш лицето на Луси, когато й казах коя съм. Тя продължава да си фантазира за нас двамата. И макар да й казахме, че нищо подобно няма да се случи, отказа да го повярва. Мисли, че ако твърдо вярва в мечтите си, те ще се сбъднат.
— Това не е наш проблем.
Чувството й на безсилие взе връх и се изля върху него:
— Какво толкова намираш в този твой самотен мъжки живот, че така яростно се стремиш да си го върнеш? Кажи ми, Мат! Какво е толкова привлекателното в един живот, който изключва тяхното присъствие?
И моето, искаше й се да изплаче. Какво е толкова привлекателното в един живот без мен?
— Това не е честно — изрече той сухо.
— Честно ли? Ако беше видял лицето на Луси, тогава щеше да се запиташ дали е честно или не.
— Едва ли има нужда точно на теб да обяснявам дали съм прав или не.
Тя му обърна гръб и отново се зае да оправя леглото.
— Не, няма нужда.
— Чуй ме, Нийли. Не аз предизвиках тази ситуация. Насила ме въвлякоха в нея.
— Да, и друг път си го казвал.
Остротата в тона й беше заради болката, която изпитваше. Може да беше изминала едва седмица откакто бяха заедно, но през това време се бяха превърнали в семейство. И докато тази вътрешна връзка помежду им за него беше бреме, за нея се бе превърнала във всичко на този свят.
— Децата ли имаш предвид, или нас двамата?
Мат нямаше вкус към тънките намеци и за Нийли беше напълно ясно, че той няма да се поколебае да нарече нещата със собствените им думи.
— Няма такова понятие като нас двамата — успя да изрече тя, молейки се той да й възрази. — Знаем го и ти, и аз. Не и повече от това, което е сега.
— А искаш ли да има такова понятие като нас двамата?
О, не! Нямаше да му позволи да я измъчва така.
— И как би могло? Аз също съм от женски род. От лагера на противника. И да не говорим, че съм и национална институция.
— Значи ме изхвърляш.
— Всъщност, знаеш ли? Този въпрос изобщо не ме интересува.
Всичко беше извън контрол — емоциите й, животът й, любовта й към този мъж, който не й отвръщаше със същата любов. Дори не можеха напълно разумно да обсъдят всички причини, които правеха брака помежду им невъзможен — просто защото чувствата му към нея не бяха толкова дълбоки.
Очакваше, че Мат ще си излезе и ще я остави, но той не го направи. Вместо това се приближи до нея, разтвори дългите си ръце и я привлече към себе си.
— Ти си като дете — избъбри той с пресипнал глас.
Тази топлота помежду им! Усещаше големите му ръце да я милват по главата и в гърлото й се надигна ридание. Тя успя да го надмогне и притисна буза към гърдите му.
— Знам.
Устните му леко докоснаха косата й.
— Ще се почувстваш ли по-добре, ако сега легнем да се поборим малко?
— Да, така мисля.
— Добре. Съблечи се.
Да беше така лесно, колкото и на думи. Тя въздъхна.
— Не можем да решим проблемите си със секс.
— Нищо, съблечи се. Аз имам нужда да бъда обслужен.
— Обслужен? По такъв начин ли разговаряш с една първа дама?
— Ти си моята първа дама и освен това така или иначе вече го казах. — Той пъхна ръце под фланелката й. Дръпна по-силно подплънката и една от връзките й се скъса. — Ех, как го мразя това нещо.
— Естествено, че го мразиш. Мразиш всичко, свързано с децата.
— Не играеш честно.
— Осъди ме.
— Имам по-добра идея.
Очите й се закръглиха от смайване, докато го слушаше да й описва със съвсем директни думи какво точно смята да й направи.
Желание, равно по сила на болката, която изпитваше, се надигна като вълна у нея.