— Ако ругаеш на публично място, ако говориш прекалено високо или решиш отново да си боядисаш косата в онова отвратително лилаво, за това ще пишат във вестниците и тогава всички ще започнат да те критикуват. Един ден ще включиш телевизора и ще чуеш как някакъв психолог анализира поведението ти на всеослушание пред цяла Америка.
— Гадост…
Луси най-накрая беше проумяла какво й казва.
— Гадост, така е. Но ще ти се случи, обещавам ти го.
— За теб писали ли са лоши неща, докато си била дете?
— Не особено много.
— Тогава защо смяташ, че ще пишат за мен?
Нийли й се усмихна.
— Не ме разбирай погрешно, но аз бях ангел в сравнение с теб. Баща ми не би допуснал да бъда друга. И това е другият ми голям проблем. Баща ми.
— Жесток ли е?
— Не, но може да бъде много опърничав. Той заема голямо място в моя живот, така че често ще ти се налага да се съобразяваш с него. Дори специално да го предупредя да не ти чете лекции как трябва да станеш за пример, той пак ще го прави. А като постъпиш не така както трябва, ще те погледне с обичайния си за такъв случай поглед — така, че сама да се засрамиш от собствената си постъпка. Винаги ще сравнява моето и твоето поведение и няма да пропусне да ги го натяква. Сигурна съм, че няма да ти хареса много, но ще трябва да се научиш да се разбираш с него.
Гърдите на Луси се повдигнаха, щом тя си пое дълбоко дъх и попита:
— Ама ти… сериозно си го решила?! И ще ни осиновиш… завинаги ли?
— О, скъпото ми момиче, много добре разбирам какво си мислиш сега — че това е, което си мечтала най-много, но всъщност изобщо няма да бъде толкова лесно. Има и още нещо… трябва да вземеш решение не само за себе си, а за двама души.
— И заради Бътън.
Нийли кимна.
— Ти поне ще имаш спомен какво е да си живяла като обикновен човек, но тя ще знае единствено какво е живот вечно на показ. И ти обещавам, че един ден ще обвини теб за това.
Луси я гледа изучаващо в продължение на няколко дълги секунди.
— Ти… сериозно ли го мислиш?
— Абсолютно сериозно. За съжаление нямаш много време за размишления, въпреки че е вероятно това да се окаже най-важното решение в живота ти.
— Аз вече взех решението. — Тя скочи. — Идваме с теб.
Нийли не беше изненадана и й се прииска някак Мат да се възпротиви, но когато се извърна да го погледне, видя, че изражението му е каменно.
— Иди да опаковаш вашия багаж — каза тя със спокоен тон. — Трябва скоро да тръгваме.
Луси хукна към вратата, но веднага се спря.
— Има нещо, което трябва непременно да знаеш. Името на Бътън. Истинското й име… — Тя леко се намръщи. — Казва се… Биатрис.
Нийли успя да разтегли устните си в усмивка.
— Благодаря ти, че ми го каза.
За миг Луси се задържа неподвижно на мястото, където беше застанала, после пръстите с изгризаните й нокти полетяха към устата.
— Знам защо искаш да осиновиш Бътън, защото е сладка и… миличка и… Но… — Тя измъкна пръсти от устата си и се съсредоточи само върху нокътя на палеца си. — Защо искаш да осиновиш мен?
Нийли се изправи.
— Защото те обичам, Лус.
— Едва ли?! — Независимо какво казваше и как го казваше, в изражението на лицето й можеше да се прочете по-скоро недоумение, отколкото желание да се заяжда. — Как би могла да ме обичаш след всичко, което направих?
— Защото ти си си ти. Предполагам, че ти си детето, което винаги съм искала да бъда.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти си смела и си способна да се бориш за себе си. Знаеш какво искаш от живота и имаш волята да разбереш какво е необходимо, за да го постигнеш.
За първи път Луси като че нямаше какво да каже. Това не продължи дълго, разбира се, и в изражението й се появи закана.
— И аз те обичам, Нел, и ти обещавам, че няма да позволя на никого да се отнася лошо с теб.
— Точно от това се страхувах.
Тийнейджърката я погледна със сияйна усмивка, после се затича към караваната. Беше така въодушевена, че дори не погледна Мат, камо ли да реши да се посъветва с него. Сега той се приближи към Нийли.
— Искаше ми се първо да беше поговорила с мен.
— Защо? Аз съм отговорът на молитвите ти, Мат. След по-малко от час ще получиш това, което искаш за себе си. Никакви жени и най-голямата история в живота ти.
— Това не е… — Той като че с мъка намираше необходимите думи. — Не съм сигурен, че това е най-доброто решение за тях.