— Майката на Санди няма да се върне от чужбина до края на тази седмица, а от Детската служба щяха да ги приберат веднага. За бебето може и да е добро решение, но я си представете Луси в някое приемно семейство, дори и за кратко. Щяха да я въдворят в лагер за малолетни още преди да сме стигнали до Айова.
— Разбирам, че се държи отвратително, но въпреки това ми харесва. Сигурна съм, че би оцеляла във всяка ситуация.
— Може би, но… не знам… стори ми се по-безопасно да ги заведа при баба им.
След като й разказа за Джоан Пресман, за писмото, което им беше изпратила, за бюрокрацията, която щеше да стане част от новия им живот, Нийли си даде сметка, че у Мат има нещо повече зад тази външност на безцеремонен и арогантен мачо.
— Затова решихте да заобиколите закона и местните власти.
— Не от симпатия към тези две малки досадници — рече сухо той. — Въпреки това, което ми стори Санди, с нея изживяхме и хубави моменти и си помислих, че съм й задължен. Не мисля обаче, че местните власти много ще ми се зарадват, задето съм решил да изведа децата от щата, докато нещата около тях не се изяснят.
— Значи всъщност сте отвлекли момичетата.
— Нека кажем, че не съм имал търпението да изчакам някой от компетентните органи да реши какво да прави с тях. Поначало исках да пътуваме със самолет, но Луси твърдо не се съгласи.
— Оказва се, че под грубия ви външен вид се крие добро сърце.
— Щом така го приемате.
Трябваше да признае, че той не изглеждаше твърде добросърдечен. Повече приличаше на човек, изпаднал в сериозно затруднение, което в никакъв случай не го караше да се чувства удобно. След като обаче желанието му да избягва магистралите съвпадаше с нейното желание да пътува през малки градчета, за да ги разглежда, тя нямаше намерение да му противоречи по този въпрос.
Погледът му пробяга по лицето й, задържайки се за момент върху устните й, след това придвижвайки се към очите.
— Сега е ваш ред да отговаряте на въпросите ми.
Като че не й достигна дъх.
— Аз ли? Аз съм като отворена книга.
Господ изглежда беше решил да си почине, защото в този момент не я порази гръм.
— Защо тогава се мъчите да говорите с южняшки акцент?
— Как така решихте, че се мъча?
— Защото поне в половината от случаите забравяте да го правите.
— О… Може би защото живях в Калифорния.
— Нел, стига вече! По всичко личи, че сте отлично образована, а в онзи проклет ресторант не видях никой друг така добре да обработва пилешки кълки с вилица и нож.
— Не обичам да си цапам пръстите.
— Запазете си обясненията за някой по-голям глупак от мен.
Бързо й хрумна нещо:
— Всяка жена може да се окаже забъркана в неподходяща връзка.
— Колко неподходяща?
— Толкова, че не искам да си спомням за нея.
— Имате ли усещането, че може да ви е проследил?
— Сега не — изрече тя предпазливо. — Но това не означава, че не го е направил.
— Нямате ли приятели, които да ви помогнат? Роднини?
— Точно сега не.
— Нямате ли работа?
— Наложи се да напусна.
— Ходихте ли в полицията?
Тя с всяка изминала минута затъваше по-надълбоко в лъжата.
— Заповедта да не преследваш някого невинаги има необходимия ефект.
— Как му е името? На бащата на бебето ви?
— Защо искате да го знаете?
— Искам да съм подготвен, ако някой е решил да ни проследи.
Едно име изскочи на повърхността — може би защото неотдавна беше гледала „Титаник“ на видео:
— Лео. — Тя преглътна. — Лео… Джак.
— Странно име.
— Сигурно е псевдоним. Лео беше от този тип хора.
— Ако е толкова неприятен, защо сте се забъркала с него?
— Имам проблеми с равноправието в една връзка.
Той се извърна и задържа поглед върху нея.
Беше решила, че това е подходящо обяснение, но след като то явно не го удовлетвори, тя продължи да го доукрасява:
— Той е много приятен на вид. Със светлокестенява коса, големи очи, хубаво тяло. Не плува много добре. Малко по-млад от мен, но… — За бога, какво правеше? — Много късно разбрах, че е психопат — довърши тя припряно.
— Какво мисли за бебето?
Опита се да си представи реакцията на Леонардо ди Каприо, ако му кажеше, че е бременна от него. Помисли си, че няма да е много очарован.
— Той не знае за него.