— Значи от известно време сте престанали да се виждате.
Този път тя не беше забравила, че е с бременна подплънка на корема.
— Не, не е така. Само когато му взех колата, не беше при мен. Но… не искам повече да говоря за това. Болно ми е.
Той я изгледа изпитателно, което я накара да се запита колко ли от информацията, която му беше дала за себе си, приема за чиста монета. Беше човек с много пъргав ум.
— Трудно ми е да си представя, че сте се забъркала с психопат.
— Това е, защото не ме познавате.
— Знам достатъчно за вас. Дори си позволих да си мисля, че сте със синя кръв. И от епископалната църква, предполагам.
— Презвитерианската.
— Все тая. Ясно си личи, че сте интелигентна, добре образована, макар да не притежавате от онова, което се нарича улично възпитание.
Това я подразни.
— На толкова много хора им крадат колите. А майка ми и баща ми със сигурност много ще се радват, като чуят, че ме смятате за човек със синя кръв.
— Някой да ви е казал, че крайчецът на устните ви кривва нагоре, когато започнете да лъжете?
Тя машинално стисна устни, за да ги подравни.
— Вие сте изключително любезен и чувствителен човек.
Той се разсмя.
— Добре. Оттеглям се. Но запомнете, вие пътувате с нас, за да се грижите момичетата да не ми досаждат, а днес нищо такова не се получи.
Не само той можеше да шантажира.
— По-добре се дръжте добре с мен или ще ви оставя да се оправяте сам с тях. Само вие, Луси и бебето Бът. Не е ли сладка, когато казва та-та? — изрече тя и с усмивка, която много се надяваше, че може да се нарече дръзка, продължи по пътя и се отдалечи от него.
Дръзка. Това така не подхождаше на Корнелия. Хареса й.
Той също се усмихна, докато тя се отдалечаваше. Тази дама имаше подход, трябваше да й се признае. Както я гледаше отзад, изобщо не можеше да се познае, че е бременна. Самият той не желаеше тя да е бременна, даде си сметка. Искаше му се да я види по секси бельо.
Не успяваше често да шокира сам себе си, но този път определено успя. Усмивката му повехна. Бременните жени фокусираха в себе си всичко онова, което той не би искал от живота, и въпреки това мислено беше разсъблякъл една от тях. Тази мисъл го накара да потрепери.
Взаимоотношенията му с женския пол винаги бяха комплицирани. Фактът, че беше израснал в обкръжението на твърде много жени, го беше накарал да постави мъжествеността си буквално на пиедестал. Обичаше миришещите на пот съблекални, по-твърдите взаимоотношения и водените без задръжки политически дебати. Радваше се на дрезгавите гласове и схватките почти до кръв на хокейните мачове. Обичаше шампоан, в който имаше само шампоан и нищо друго — нито цветя, нито зеленчуци или плодови салати. Харесваше му да има баня само за себе си. Без розови шноли над мивката, без сутиени, метнати върху дръжката на душа. Само шкафче под мивката и крем за бръснене вместо купища кутии с минитампони, с макситампони, тампони от всякакви размери и марки, препарати за добри дни, тежки дни, лоши дни, дни, в които ви се струва, че сте твърде дебели. Той беше мъж! Искаше да бъде обграден само от истински мъжки неща. За съжаление най-мъжкото нещо беше да правиш секс със страхотна мадама.
Тази дилема той разрешаваше по единствения възможен начин — като излагаше проблема директно. Още в самото начало караше жените да разберат, че е приключил с битието си на мъж със семейство и няма никакво намерение да започва отново. После им излагаше и правилата — много и качествен секс, взаимно уважение, голяма лична свобода и всичко това без трайно обвързване.
Въпреки това винаги се намираха жени, обладани от саморазрушителни чувства към мъж, който им поставяше такива жестоки условия. Някои дори бяха решили, че ще успеят да го отведат до олтара, макар той изобщо да не можеше да си представи защо биха искали да се обвържат с човек, който изпитваше такова дълбоко отвращение към семейния живот. Той би бил лош съпруг и още по-лош баща.
Все още потреперваше, като си припомнеше всички онези пръчици от близалки, с които беше замерял сестрите си, когато нямаше как другояче да ги усмири. Цяло чудо беше, че не ги беше наранил.
Пусна празната кутия от бира в близката кофа за боклук и напъха и двете си ръце в джобовете. Поне едно беше хубавото на това пътуване — нямаше време за размишления защо и как беше провалил кариерата си, която с такъв труд беше изградил.
Малко след като беше постъпил в колежа, беше починала майка му. След като цялата отговорност за финансовата издръжка на семейството премина върху него, беше работил по-яко от всякога, за да гради кариера, и трудът му беше възнаграден — от малък градски вестник се премести на работа в бюрото по разпространение на печата в Чикаго и после в „Чикаго стандарт“. Беше имал всичко, което някога беше искал — първокласна работа в голям град, пари в банка, добри приятели и достатъчно свободно време, за да играе хокей на лед. И ако някога си даваше сметка, че човек, постигнал всичките си цели, би трябвало да се усеща много по-щастлив… е, нищо в този живот не беше идеално.