— Га!
Бътън му отвърна със също така сърдит поглед и двамата до такава стенен заприличаха един на друг, че беше трудно да се повярва в липсата на кръвна връзка помежду им.
— Колко ни остава? — попита Луси.
— Наближаваме Мисисипи. Ще я прекосим при Бърлингтън, после потегляме на север покрай реката към Уилоу гроув. Около час.
— Нека аз да карам. Мога.
— Забрави!
Тя пъхна палец в уста и започна да гризе нокътя му. Нийли я загледа загрижено.
— Какво има, Лус? Цял следобед ми се струваш нервна.
— Не съм!
Нийли реши, че сега е времето да разбере защо:
— Не си ни разказвала за баба си. Каква е тя?
Луси забрави, че беше дошла за портокалов сок, и седна на пейката.
— Ами баба. Нали знаеш как е?
— Не, не зная. Има различни баби. Двете разбирате ли се?
На лицето на Луси се появи познатото войнстващо изражение.
— Страхотно се разбираме! Тя е най-добрата баба на света. Има купища пари и е много добра преподавателка, и много ни обича, мен и Бътън.
Ако ги обичаше много, защо не беше долетяла още щом беше узнала за смъртта на дъщеря си? И защо Луси толкова се стараеше да ожени Мат и Нийли, за да могат да осиновят нея и Бътън, ако така добре се разбираха?
— Прекалено идеален образ, за да отговаря на действителността.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че Мат и аз съвсем скоро ще я видим, така че е по-добре да си поговорим по-откровено за нея.
— Изобщо не ти влиза в работата каква е тя точно!
— Луси! — Мат изрече името й спокойно, но в гласа му личеше предупредителна нотка.
— Напускам ви — заяви тя, след което моментално се втурна към задната част на уинибагото и затръшна вратата след себе си.
— Имам лошо предчувствие за тази баба — каза Нийли.
— Тя е преподавателка в колеж. Не може да е толкова лоша.
— Какво ще правиш, ако не оправдае надеждите ни.
— Ще ги оправдае. Не се безпокой за това.
Тя се запита кой кого всъщност се опитваше да убеди.
След което откъм задната част се разнесе вой.
— Това не е от двигателя! — Мат изруга, рязко натисна спирачка и изви към страничното платно. — Луси! Излез оттам!
Вратата към задната част бавно се отвори. Самата тя стоеше на вратата с наведена глава и отпуснати рамене. Бавно закрачи към тях.
— Какво да правя сега?
На лицето на Мат се беше появило каменно изражение.
— Ти ми кажи!
Тъжен лай огласи уинибагото.
Мат се втурна към задната част.
— Кучи син!
— Открил е Скуид! — каза Луси.
— Скуид? — повтори недоумяващо Нийли.
— Така го нарече момчето от колониала. Аз бих го нарекла по друг начин, но не ми се иска да го обърквам.
Откъм задната част се разнесе нова ругатня, после се появи и Мат, последват от мръсно и недохранено псе, което приличаше на кръстоска между порода птичар и улична превъзходна. Беше с пъстро кафеникаво кожухче, дълги клекнали уши и ги гледаше тъжно.
— Не съм го откраднала! — Луси мина като стрела край Мат и коленичи пред кучето. — Момчето от колониала каза, че смятало да го застреля! Някой го оставил вчера там и никой не искал да го прибере.
— Просто не мога да си представя защо. — Мат сведе поглед към окаяното животинче. — Ако го бяха застреляли, щеше да бъде подарък за човечеството.
— Знаех, че ще кажеш нещо извратено! — Тя привлече кучето към слабичките си гърди. — Кучето е мое! И на Бътън.
— Ти така си мислиш.
Докато Мат и Луси ръмжаха един срещу друг, кучето се освободи от прегръдката на момичето и покатери треперещото си тяло върху кушетката близо до шофьорската седалка. Нийли тъкмо искаше да се погрижи Бътън да стои далеч от него, когато то се изпъна и облиза с дългия си език лицето на бебето, от брадичката до челцето.
— О, господи! Облиза лицето на Бътън! — извика Нийли и се втурна напред, за да изблъска кучето настрани.
— Престани! — изписка Луси. — Ти нараняваш чувствата му.
Бътън плесна с ръчички и се опита да улови кучето за ухото.
Мат изстена.
— Махни я от него! — каза Нийли.
Опита се да застане между кучето и бебето, но усети как Мат плъзва ръка около кръста й и я отмества настрани.
— Ей сега точно ми трябва шишенце цианкалий.
— Пусни ме! Нека да отида при бебето! Ами ако кучето е бясно?