Нийли се убеждаваше, че няма по-подходящо място да бъдат отгледани две деца, със сигурност и Мат си казваше същото.
— Чудесно място за момичетата.
Той беше спрял пред един магазин в самото начало на града, за да купи кучешка храна и да попита как да стигне до улицата, на която живееше бабата на момичетата. Оказа се, че започва почти от центъра на града и катери стръмнината над реката. Докато преминаваха по улиците, тук-таме между къщите проблясваше късче водна повърхност.
— Номер едно-единайсет — обяви Мат. — Ето я.
Спря уинибагото точно пред двуетажната къща, облицована с червени тухлички, декорирани с бяла боя около прозорците. Всички къщи на улицата си приличаха по това, че бяха снабдени с веранди пред входните врати и самостоятелни гаражи. А тази беше четвъртита и имаше солиден вид — една от онези къщи, в които бяха израсли цели поколения американци от Средния Запад.
Изглеждаше и малко по-запусната в сравнение с останалите къщи, защото липсваха нацъфтели цветя по протежение на градинската алея или в саксии на верандата пред входната врата. Тревата имаше нужда от окосяване, а бялата декорация не личеше да е била така поддържана като при съседите. Но в никакъв случай не можеше да се нарече изоставена или пък съборетина. Изглеждаше така, сякаш обитателите й си имаха други по-важни грижи, отколкото да се занимават с външния й вид.
— Можем да останем още малко в тази мизерна каравана, докато бабата се пооправи от шока, че ще трябва да се грижи за внучките и реши точно какво да прави — каза Мат.
Усещаше, че е нервен. И тя беше нервна. Е, поне беше престанал да й се зъби.
Бътън беше притихнала още с влизането им в града, като че усещаше каква грандиозна промяна й предстои в живота, а Луси стоеше като залепена за Скуид в задната част на караваната. Докато освобождаваше коланите на детската седалка, Нийли забеляза петната от храна по гащеризончето на бебето, дупката в чорапчето и че чорлавата й косица имаше нужда от сресване.
— Може би е добре да пооправим Бътън, преди да я срещнем с баба й. Доколкото зная, това ще им е първата среща.
— Добра идея. Аз ще я извадя от седалката. Виж, ако можеш да й намериш по-свестни дрехи за обличане. — После изведнъж си спомни с кого всъщност разговаря и допълни: — Ако нямаш нищо против.
— Аз съм тази, която направи предложението — озъби му се тя.
Луси се беше изтегнала на леглото, а до нея беше легнало и кучето — както си беше мръсно. Преструваше се, че чете книга, но не успя да заблуди Нийли.
— Всичко ще бъде наред, Луси. Мястото е чудесно.
Луси сведе глава по-ниско над книгата и нищо не й отговори.
Нийли избра джемпър от деним в прасковен цвят за Бътън, който беше купила от големия покрит базар, от щанда с марка „Бейби Гап“. На платката на гърба и на раменете отпред имаше избродирана по една редичка сини цветенца. Беше купила и подходяща трикотажна блузка с буфан ръкави. Когато се върна обратно при бебето, видя, че Мат я беше сложил върху памперс и сипваше пудра в гънките на крачетата й.
— Искам да се държиш добре, Демонче. Никакви глезотии. Никакви крясъци, нали? И няма да замерваш с нищо баба си. Бъди си просто едно нормално бебе, за разлика от друг път. — Той смръщи вежди, докато залепваше памперса, а Бътън започна да гука в отговор на речта му. — Аха, аха… запази милите си очи и гукането за баба си.
Нийли му подаде дрешките и той се справи с обличането за по-малко от минута.
— Много добре се справяш. А на мен ми трябват часове, докато я облека.
— Ти си прекалено нерешителна. При бебетата трябва твърдо да налагаш волята си или ще ти се качат на главата. Както и при жените.
— Аха, така значи?
Отново беше заприличал на себе си и тя му хвърли предизвикателен поглед, но дяволските пламъчета в очите му бързо помръкнаха.
— Ще можеш ли да й откриеш обувките?