От думите му лъхаше студенина и заплаха. Изчака шумът да позатихне и бавните им умове да асимилират чутото.
— Първи доброволец се записва онова хлапе, което сте арестували за нещо. Как ти е името момче?
— Магот. — погледа, с който посрещна изявлението на капитана, бе изпълнен с предизвикателство. — И не мисля, че съм хлапе.
— Ще видим. За какво са те свързали? — в погледа му блестяха весели искри. — Да не обезчестил нечия щерка?
— Беше омагьосан от демон, капитане — намеси се един от старейшините. — По-добре да остане при нас.
— Аз решавам какво е по-добре, старче! И не съм питал теб. Магот идва с нас и толкова.
Обърна се към войниците си:
— Подберете подходящите доброволци и ги водете към казармите на Еглон. Там ще ги преразпределят. Взимам това момче и десетима от тези, които пазят останалите и продължаваме да събираме доброволци. Ще се видим в Еглон след месец.
— Слушаме, капитане!
Тевий пристъпи към Магот и преряза връзките, с които бяха пристегнати китките му.
— Последвай ме, момче! Един ден ще успея да направя мъж от теб.
Отдалечиха се и излезнаха при тълпата от други „доброволци“. Капитанът подбра десетима войни, които имаха същия свиреп като него вид и се качиха на конете.
— Магот, ти ще яздиш с мен. Ела!
Огромният боен ат пристъпяше нетърпелив да потегли. Момъкът хвана протегнатата десница и се настани зад могъщия войн. Никога не беше яздил и вечерта едвам се движеше, но с нищо не показа умората си. През целия ден не стигнаха до друго селище, така че нямаха нови спътници, когато се настаниха около двата лагерни огъня. Капитанът със задоволство следеше движенията на своя повереник и опитите му да скрие своята болка. След като се нахраниха, той най-сетне го заговори:
— Каква е тази история за демони и магии. Винаги съм бил любопитен как хората могат да вярват на подобни дивотиии.
Магот чистосърдечно разказа историята на своя живот и понеже някак си чувстваше близки всички тези мъже, който го бяха взели сред себе си, не спести нищо. В погледите им имаше само симпатия и съчувствие. Нямаше подигравка или презрение. Бяха мъже, които се бяха срещали твърде често със смъртта, така че можеха да оценят любовта и нейната сила. Въпреки, че не се познаваха те го разбираха и го приемаха. Това беше нещо, което никога не беше изпитвал преди.
— И това е всичко. — довърши разказът си.
— Е, какво пък толкова — капитанът се ухили. — Ако бяхте видели с първата ми жена, сигурно щяхте да ме изгорите на кладата, заради връзки с Нечестивия.
Всички избухнаха в смях. Най-после се почувства сред свои.
— Тия твои селяни за нищо не стават. Мисля, че ти сторихме услуга днес, като те взехме с нас.
— А защо точно мен избра?
— Абе, как да ти кажа? Видях нещо в теб, което ме подразни много. Заприлича ми на някого и това е всичко.
— На кого?
— На мен! На кого другиго!?
Магот се засмя:
— И сега какво?
— Сега ще спим! — Тевий го изгледа топло. — Ще съберем още бъдещи войници и се връщаме в Еглон. Там лично ще те обучавам за мой наместник. Трябва да те научим да се биеш и изобщо на други мъжки неща!
— Ще мога ли да се върна някога тук?
Всички се умълчаха.
— Ако оцелееш. Трябва да разбереш, че смъртта е наш постоянен спътник. Ако един ден проклетата война свърши, може би ще искаш да се върнеш. А може би не! Каквото и да стане едва ли ще се върнеш скоро. Ако твоето момиче те обича истински, ще те изчака. Не се притеснявай!
— Обича ме! Повярвай ми, капитане. Обича ме!
Кръвта бе навсякъде. Целият беше покрит с нея. Задушаващият дим от бушуващите пожари изпълваше дробовете и му пречеше да диша. С мъка си поемаше дъх и дори тогава сякаш огън изпълваше гръдния му кош. Сърцето му лудо биеше. Очите му се пълнеха със сълзи, но нямаше как да ги избърше, тъй като ръцете му бяха подгизнали в кръв. Размахваше меча с всичките си останали сили. Острието потъваше в податливата плът. Виковете на умиращите и ранените се сливаха със звъна на остриетата. Битката бе започнала преди час, но в съзнанието му траеше цели векове. Нямаше сили да се предпазва от чуждите удари. Само размахваше собственото си оръжие, вложил в ударите всичката своя болка и агония. Отдавна бе престанал да мисли и да наблюдава. Замах със меча и пробождане. Още един труп в нозете му. Не се бореше за оцеляването си. Нищо нямаше значение. Беше отприщил своя гняв и сега просто трябваше да убива. Самоличността му беше без значение. Имаше врагове и те трябваше да умрат. Младо, още голобрадо момче се изправи срещу него и замря в безпределен ужас, миг преди главата му да се отдели от торса. Нямаше пленници. Нямаше милост. Не трябваше да има и оцелели. Толкова много смърт!