Магот им разказа за войната, но не сподели кой в действителност е той. Разказа им за смъртта и за далечни места и хора. Вечерта неусетно мина и той отиде със семейството, което беше предложило да го приюти. Обеща, че ще научи стражите да боравят с оръжие, за да имат поне някакъв шанс срещу демоните. Уморен си легна в твърдото легло.
Колко странно се обръщаха нещата? М как лесно се бе изгубило цялото безгрижие и лекомислие в съселяните му. Въпреки начина, но-който се бяха отнесли с него, му дожаля за тях. Все пак го бяха отгледали. Щеше да остане и да им помогне, с каквото може.
Дали тя още беше тук? Помнеше ли го?
Събудиха го писъци и викове. Грабна меча си и само по набедрена препаска изкочи на улицата. Затича по посока на шумотевицата. Срещу него тичаше жена и пищеше изпаднала в ужас.
— Какво става, жено? — разтърси я доста грубо той.
— Демон.
Друго не можа да долови сред неразбираемите й брътвежи, но това бе достатъчно. На площадчето се събираха въоръжени мъже. В краката им лежеше мъртвото тяло на един от старите съветници. Беше жестоко убит и то скоро, тъй като кръвта му продължаваше да тече.
— Къде е? Дяволите да ви вземат! Кой го направи?
— Вътре е — един от мъжете му посочи каменното здание, като избягваше да го гледа в очите.
— Страхливци! — Магот се приближи с грациозната стъпка на ловуваща пантера към тънещата в мрак постройка.
Изведнъж тъмнината се раздвижи, придобивайки очертания. Бавно към него пристъпи демона-убиец. Лунните лъчи се отразиха от черните й люспи. Двете огромни крила се разпериха за миг и след това се прибраха. Две зелени очи потънаха в неговия поглед.
— Мелхо’а.
Беше учудване и същевременно копнеж. Усмивка озари прекрасното и лице. Не! Не го беше забравила. От цялото й същество струеше любов. Любов по-силна от всичко. Всеизгаряща и поглъщаща самото му същество. Любов способна и на омраза и на отмъщение, към тези, които биха й попречили. Любов каквато само една жена би могла да притежава. Две криле — черни като тъмнината — ги обвиха и двамата се стопиха в нощта.