— А ние погрижихме ли се да ги запушим?
— На практика вече са запушени.
— Как стоят нещата относно Естония?
— Тук има непредвидени неприятности. Товарът, пристигнал в Москва, е задържан.
— Защо?
— Фатална случайност. Никой не е виновен пряко.
— Щетите?
— Близо четиристотин и петдесет хиляди.
— Да отработят тази фатална случайност. Този път могат да минат и без печалба. Така, а какво докладва нашият човек от съвещанието на Стария площад?
— Общо взето, празни приказки, както винаги. Бил е споменат износът на оръжие от Прибалтика и са се разнасяли всякакви „ох“ и „ах“ относно нефтената война.
— Все пак правителството ни е скапано…
— Не мога да не се съглася с вас, Андрей Леонидович.
— А нашите главорези? Наказаха ли ги?
— Гнома има да дава още, Къртицата плати.
— Какво изяснихте относно оня рижия?
— Майор от милицията Грязнов, МУР.
— Ах, как ми писнаха! Вместо да се борят с черните, които са плъзнали навсякъде, те само се занимават с нас. Идиоти — злобно добави Буцков, нежно галейки Клеопатра. — Това ли е всичко?
— Засега, да — каза Степашин и трепна — на рамото му неочаквано бе скочила Луиза.
— Тогава можеш да се занимаваш с твоите работи, а при мен, ако обичаш, покани Доля и Петухов. Назначих им среща за тази сутрин. Сигурно вече им е омръзнало да чакат.
На бюрото ме чакаше списък на картините от изчезналата колекция на Кларк с хубави цветни снимки. Още преди да прелистя списъка, заразглеждах снимките.
Ето я, милинката! „Композиция номер седем, вариант“. Любувах се на картината. Дори и в този ненатурален вид тя беше магически красива.
Набрах номера на Меркулов и набързо му изложих ситуацията.
— Кога искаш да прибереш Филин?
— Искам да възложа това на Слава Грязнов. Днес имам среща с тази американка. Внучката на Спиър, тя има важни документи, свързани с Кларк.
— Саша, сигурен ли си? Да не загазим с този Филин, „полицейски произвол“, нали знаеш. Той ще си намери солидни защитници.
— Костя, нали тази картина я видях с очите си. Нашите момчета дежурят неотлъчно. Оттам не може да се изнесе нищо.
— Добре. Тогава смятай, че сме се разбрали.
В този момент в кабинета се вмъкна рижата глава на Грязнов.
— Влизай, влизай, Слава. Точно за теб говорехме. Ще забогатееш.
— Май вече никога няма да забогатея. — Грязнов се прегърби, лицето му доби жален вид. Той малко неловко протегна напред дясната си ръка, като че ли просеше милостиня и занарежда с тънък гъгнив глас на професионален просяк:
— Граждани — другари — господа! В семейството ми — голяма мъка. Аз съм милиционер; синът ми е милиционер, дъщеря ми е милиционер. И даже тъща ми и тя е милиционер. Дайте ми кой колкото може по муцуната.
На вратата на кабинета Верочка се задавяше от смях. Явно цялото представление се разиграваше заради нея.
— Добре, стига си се правил на малоумен, седни. Трябва да поговорим.
— Ушите ми са настроени на приемане като първокласни локатори. Приемам! Приемам!
Грязнов залепи длани за главата, изобразявайки нещо средно между пеленгатор и Чебурашка.
— Днес отиваш да спасяваш колекцията на Кларк. На вилата на Филин. Имаме санкция.
Грязнов моментално стана сериозен.
— И аз имам изненада за теб. Момчетата ни намериха Волобуев. По оперативна информация утре отива с приятели в сауната на завод „Орджоникидзе“. Винаги там се мият. С момичета между другото. Ще ги приберем голи и топли-топли. Между другото, изглежда, че и Волобуев, и всичките му приятели имат пряко отношение към фонда на Буцков. Ще приберем всички. Надявам се, че ходят в сауната без патлаци. Въпреки че обикновено оръжието винаги им под ръка. Е, на нас това ни е от полза. Ще ги приберем за по трийсет дни. После ще видим.
— Все пак внимавайте. Тези типове стрелят, без да мислят.
— Добре. Ще направим всичко както трябва.
— Как стоят нещата с Дудина?
— Наталия Юриевна Дудина, а също Наталия Юриевна Юдина, а също Сара Абрамовна Лисинска, а всъщност наистина Наталия Юриевна, но Личко. По баща. Дудина е по последния си мъж, Юдина — по първия. Лисинска — по промеждутъчен и краткотраен.
— А откъде пък Сара Абрамовна?