— Нямам представа! Сигурно е смятала да емигрира в някой момент. Два пъти е минавала по член сто четиридесет и седем. Мамила доверчивите граждани. Веднъж продала дванайсет пъти колата на „покойния“ си съпруг. За това се иска талант! Иначе е художничка по образование. Завършила е художественото училище „1905 година“.
— Художничка? Интересно. А онези копия на картините от колекцията на Кулчински да принадлежат случайно на нейната вдъхновена четка?
— Не, тя не работи на такова равнище. И изобщо, изглежда, е забравила как се държи четката. Защото предпочита да държи в ръцете си само пари. А между другото ти беше прав — не е никаква старица. Няма още петдесет. Не е лоша жената, когато не се прави на бабишкер.
— Трябва да се проверят всички връзки на Дудина, копистът сигурно ще се окаже сред познатите й. Но ми се струва, че това няма да ни даде кой знае какво. Опитали са се да изнесат тези копия през границата най-вероятно за да изпробват канала. Изглежда, че вече ще избягват да имат нещо общо с митницата на летището. Значи ще използват или дипломатически канали, или за пореден път Прибалтика. Или през морета и океани с някой невинен товар. Въпреки че може да измислят и нещо по-оригинално…
— Ще проверим абсолютно всичко, не се безпокойте, господин началник! — Слава козирува като военен, много напето при това.
След като се сбогувахме, той отиде да се подготвя за вечерната операция, а аз набрах телефона на Марина и я поканих на обяд в наскоро открития при нас в Беляево ресторант „Огледален свят“.
По този начин си подготвях абсолютно райски живот. Закусвам с една жена, обядвам с друга, а вечерям съответно с трета.
В жилището на Рути Спиър телефонът иззвъня.
В това време при Рути се намираше маникюристката й от салон „Чародейка“, чиито услуги използваше през последните няколко години, когато идваше в Москва.
Това беше още преди появата на всички тези модерни салони по западен образец. А Рути Спиър свикваше с хората, още повече че Елвира толкова искрено се възхищаваше й от самата Рути, и от дребните подаръци, които Рути не забравяше да й прави покрай заплащането за работата й.
Рути се извини на Елвира и отиде в другата стая с радиотелефона в ръце.
— Ало, Рути, вие ли сте? — попита висок и припрян женски глас.
— Да, Наталия Юриевна, аз съм. Веднага ви познах. Как сте?
— Горе-долу, а как вървят работите ви?
— Криво-ляво. Трябва да се бърза.
— Бързата работа — срам за майстора. Това между другото също е от руските народни поговорки. Правим всичко възможно. Може би скоро ще потрябва голяма сума в брой.
— Колко?
— Мисля, че не по-малко от петнайсет.
— Няма проблеми, важното е нещата да вървят. Иначе може да стане късно.
— Разбира се, разбира се. Това е и в мой интерес.
— Кога да чакам да ми се обадите?
— Утре по същото време. Трябва да се срещна с този чиновник и окончателно да се уговоря за сумата.
— Утре сутринта парите ще са налице. Веднага отивам в банката.
— До утре.
— Успех.
Рути се върна в хола, където скучаещата Елвира разлистваше модно списание с гланцови красавици.
Рутинното „веднага“ се проточи до цял час, тя не можеше да отложи нещо толкова важно като маникюра заради някакви си пари.
— Саш, хайде да отидем на почивка. На морето. — Марина мечтателно погледна отражението ми в огледалото.
— Нали току-що бяхме на море. — Виждах двама аз и четири Марини едновременно.
Салонът на ресторанта бе оформен с цяла каскада огледала. Постоянните посетители се излагаха на сериозната опасност от минимум разтрояване на личността.
— Е това почивка ли беше? Дотам и обратно, три часа на плажа…
В този момент към „огледалната“ ни маса се приближи келнер с излъскан, но въпреки това подозрителен вид. На дясната си вежда имаше залепен лейкопласт.
Колкото и да е срамно, предоставих на Марина да направи поръчката. Но моята липса на джентълменство се обясняваше много просто — още не бях идвал в този ресторант, а Марина беше. Сега измислят такива имена за ястията си, че не можеш да разбереш риба ли поръчваш или месо.
След като направи поръчката, Марина продължи светската беседа за почивката:
— Та какво ще кажеш за морето?
— Имам страшно много работа, но може и да стане нещо… На теб къде ти се ходи?