Свестих се от студената вода, която ми плиснаха в лицето. Пред мен стоеше млад милиционер. Зад гърба му някакви хора в цивилно облекло. С огромен труд обърнах глава и видях неестествено лежащата Баби.
Веднага разбрах, че е мъртва — лицето й беше зловещо подуто, на шията й имаше връв.
Върху китките ми щракнаха белезници. Не можех да говоря и все още не разбирах напълно какво става. Лейтенантът от милицията рязко хвана белезниците и ме блъсна към стената. Паднах, удряйки силно главата си в стената.
— Слушай, Василиев, по-внимателно. Само втори труп ни липсва — каза дрезгав глас.
Нечии ръце ме подхванаха, вдигнаха ме и ме поставиха с лице към стената. Същите ръце безцеремонно ме потупаха по хълбоците и бедрата и се вмъкнаха в джобовете на дънките.
— Охо! Той бил богат! Така, свидетелите, приближете се. Внесете в протокола. От гражданина Турецки Александър Борисович при задържането му са иззети: удостоверение на специален следовател от Генералната прокуратура на Руската федерация на името на А. Б. Турецки, парична сума, възлизаща на сто трийсет и две хиляди рубли, също така две хиляди двеста и петдесет долара на САЩ, също така кредитна карта „Виза“, също така парче връв, на пръв поглед съответстващо на оръдието на убийството на американската гражданка Спиър.
Какви ги дрънка тоя? — помислих си аз. — Каква връв? Какви долари? Какви карти? Какво се е случило с Баби?
Тогава най-после схванах — Баби е убита, а на мен се опитват да ми лепнат убийството…
И тогава се разсмях.
Сигурно съм изглеждал крайно нелепо — човек, обвинен в убийство, стои до стената с вдигнати ръце и се смее. Но не можех да се спра, смеех се като луд, сигурно продължаваше да действа наркотикът, с който явно ни бяха отровили с Баби.
На всичкото отгоре си спомних идиотския виц, разказан ми някога от чичо Стьопа. Необикновено изящен виц. Май бях намерил най-подходящото място да се насладя на фабулата му. Вицът е следният: „Звъни се, мъжът отваря. На вратата стои млад мъж и казва: добър ден, аз съм бостънският удушвач на жени. Мъжът се обръща и виква: Миличка! Търсят те…“
Но засега не бях в състояние нито да се оправдавам, нито да обясня причините за поведението си. Смеех се и сълзи течаха по лицето ми — знаех, че съм изпълнил ролята на мъжа, позволявайки на бостънския удушвач спокойно да извърши черното си дело. Но какво можех да направя?
После пак загубих съзнание. Свестих се за един кратък миг на задната седалка между двама здрави мъжаги в цивилно облекло.
— Къде отиваме? — успях да произнеса.
Собственият ми глас приличаше на ултразвуков писък на прилеп.
— В Лефортово, гълъбче. Там ще дойдеш на себе си.
… Окончателно дойдох на себе си явно чак късно през нощта в единична килия. Ако не друго, то време за размисъл имах достатъчно.
Нима тези гадове не можеха да ме прецакат по някакъв друг начин? И да не убиват горкото момиче… Буквално бях готов да си заблъскам главата в каменните стени на килията.
Защо не можах да предвидя подобен изход? Изглежда, че тези, които го бяха направили, бяха, от една страна, заинтересовани да организират провокация срещу мен, а от друга — да отстранят Баби Спиър.
Едва ли бяха извършили убийство само за да ме натопят. Много по-лесно би било да ми подхвърлят някакъв наркотик в жилището и да ме заловят с явни улики. Още повече че това е изпитаният им метод.
Освен спецслужбите нямаше кого друг да подозирам. Плюс това Лефортово е изконно тяхно място. Иначе щяха да ме закарат в Бутирка…
Но нея защо са я убили? Значи също им е пречела. Тогава ме осени — дневникът! Дошли са за него. И са убили Баби, защото е знаела за какво става дума в този дневник. А в дневника става дума за Кларк. Що за тип е той, щом и нашите, и американците толкова се страхуват, че може да се доберем до нещо?
Баби каза, че тайната на Кларк е в родния му град. Добре, за това после…
Така. Какво имаме за днешния ден? По-точно нощ. Баби е убита. Опитват се да ми лепнат убийството. Надявам се, че Меркулов вече знае, че съм тук.
Изглежда, до сутринта няма да ме извикат никъде. Освен това явно нещо не им са връзва, иначе вече щяха да ме разпитват. Веднага, топъл-топъл.
И отново излиза, че по непонятни причини въпросите ми са много повече от отговорите. Странно защо.