8.
Наследството на Берия
4 август 1994 година
Бях се заблудил в лабиринт. Изглежда, лабиринтът се намираше под земята. Притискаше ме огромна и тежка маса пръст. Дишах трудно.
През дрезгавата светлина, идваща кой знае откъде, видях нещо тъмно и крилато да лети право в лицето ми… Едва успях да избягна отвратителния прилеп, с големите си кръгли очи той мигновено погледна в дълбините на моите. Сковаваше ме пронизващ студ. Това е най-страшното съчетание за човешкия организъм — задух и студ едновременно.
В далечината се показа още един прилеп, след него още един и още един… Едва успявах да се извърна, но не ми ставаше по-топло. Прилепите ме удряха с криле по лицето, но не чувствах болка. Сигурно от студ.
Разбрах, че ако не искам да замръзна окончателно, трябва веднага да тръгна напред, към източника на светлина. Краката не ме слушаха, всяка крачка ми струваше чудовищен труд, все едно че вървях по дълбок подвижен пясък.
Внезапно видях две жени, които бавно се приближаваха към мен. Вървяха хванати за ръце. Никак не исках да ги срещам, но пътят беше един. И бе невъзможно да се разминем.
Това бяха Марина и Люба. Когато се приближиха и ме забелязаха, те на часа се разтвориха в пространството. Не се учудих на това — зарадвах се.
Светлината ставаше все по-ярка, но въпреки това не приличаше на слънчева, а лунна, бяла и безстрастна. Най-после се появиха звуци. Чувах шумолене на пясък (оказва се, че все пак вървях именно по пясък), тънко свирене, отдалечено напомнящо плач на дете. Накрая се раздаде металическо скърцане, като че ли вятърът клатеше откъснат от покрива железен лист.
Събудих се.
На отворената врата на килията стоеше прапоршчикът надзирател, а зад него — капитан. Прапоршчикът дрънчеше с ключовете.
— Турецки, навън! — каза прапоршчикът.
Капитанът с усмивка, която като че ли се извиняваше, учтиво ми кимна:
— Сега ще ви освободят. Елате, чакат ви при началника на затвора.
Вратата на килията се затвори зад гърба ми със същото скърцане, което ме събуди. Прапоршчикът ме пусна в бокса в края на коридора, където ми върна връзките, колана, часовника и собствените ми рубли.
— Слушай, къде може да се измие човек? — попитах прапоршчика.
Той ме придружи мълчаливо до тоалетната, където дълго плисках студена вода на лицето си.
През цялото време капитанът ме чакаше до входната врата с решетка. После минахме през няколко поста и на всеки пред нас се отваряше подобна врата, после се затваряше зад гърба ни и едва тогава ни пускаха през следващата.
По кабинета на началника човек никога не би се сетил, че е началник на затвор. Отляво до стената върху ниска широка маса имаше голям аквариум. Зад бюрото седеше полковникът, а откъм мен, в креслото, с подпряна на ръката глава — Александра Ивановна Романова.
— Е, появи ли се, главорез такъв? Убиецо недодялан! — Тя явно беше доволна да ме види в добро здраве.
Добре, че успях да се измия, помислих си. В кабинета бе необичайно светло от яркото слънце.
— Александър Борисович — каза началникът на затвора, — свободен сте.
Уж трябваше да ликувам: Свободен! Свободен! Аз съм свободен! Нали за това мечтаех вчера? Но неизвестно защо не изпитвах радост.
Затова пък Александра Ивановна се радваше и за двамата.
— Абе — каза тя, обръщайки се към началника на затвора — дали пък да не си направим такъв басейн в МУР?
Тя с интерес се вглеждаше в пъргавите блестящи рибки, стрелкащи се между гъстите водорасли, в тъмните черупки на охлювите, които бавно се придвижваха по стените на аквариума.
— Но се страхувам, че моите разбойници на бърза ръка ще излапат всичкия дивеч — напълно сериозно предположи тя.
Началникът на затвора се усмихна.
На изхода ни чакаше разкошен бял форд с лампа на покрива.
— Докато мигнеш, те карат, докато мигнеш, те вкарват. Будят те сутрин, не е петел, сержантът те вдига като човек — изпях от Висоцки.
— Добре, шегобиецо, слушай сега.
Движехме се към „Садовое Кольцо“.
— Целият съм в слух, Александра Ивановна.
— Още ли не си закусил със затворническия бълвоч?
— Бог ме пожали.