— Ама аз не съм пил! — Бях искрено възмутен.
— Точно това му отговорих. А той ме посъветва да не се сърдя, ако ти, а следователно и аз, имаме малки неприятности. Почти съм сигурен, че тази история с американката е скроена от тях. Защо трябваше да убиват момичето?
— У нея беше дневникът на Семюъл Спиър, в който, доколкото успя да ми каже, се разкривала някаква тайна на Норман Кларк. Не, представяш ли си, Костя, онзи американец от ЦРУ също ме съветваше да не се занимавам с Кларк. Какъв е бил този човек, че от запазването на тайните му са заинтересовани и нашите, и американците? И дявол знае кой още.
— Ясно, че тази провокация е била грубо изработена, но целта им е била да те изолират поне за известно време. Затова и са те тикнали в Лефортово, все пак това е тяхна територия, каквото и да си говорим. Значи, казваш, дневник?
— И дневник, и превод на дневника. Точно затова отидох у Баби Спиър.
— Там не беше открит никакъв дневник. Нито дневник, нито превод.
— Не се и съмнявам. Виж, Костя, с две думи. Трябва спешно да заминем за Щатите. Аз и Ломанов. Първо, знам, че отговорът на загадката е скрит в град Блу Бей до Чикаго. Освен това трябва да намеря сестрата на Баби, може би тя си спомня някакви важни подробности от дневника. А и около смъртта на Спиър не всичко е ясно. Ще се постарая да намеря частната детективска агенция, която е работела за Спиър, когато той се е опитвал да разузнае финансовите машинации на Рути и Кларк във фонда.
— Добре, добре, убеди ме. Кога искате да заминете?
— Веднага щом бъдат готови документите.
— Мисля, че ако няма особени препятствия от страна на американците, визите ви ще са готови утре. Ако изведнъж възникнат усложнения, ще се свържа с МВнР. Надали онзи от ЦРУ може да попречи кой знае колко. Надявам се, че утре вечер вече ще сте в самолета. Занимавай си се с твоята работа, аз ще се разпоредя. Ако всичко е наред, елате утре. Да си получите паспортите, визите и командировъчните.
— Благодаря, Костя.
Стиснахме си ръцете. В погледа на Меркулов проблесна съчувствие.
Първо на първо трябваше да се погрижа за кола.
Тъй като осъществяването на плана ми се пазеше в строга тайна, в която бе посветен само един човек, тоест аз, не можех да се възползвам от услугите на чичо Стьопа. Моята кола остана в Беляево пред входа. Ако ме следят, тя е като визитна картичка. Освен това, макар да бях решил, че нито Марина, нито Люба са виновни за неприятностите ми, все пак не бях напълно сигурен.
Не можех да рискувам — просто нямах време.
Дори не рискувах да се обадя по телефона от прокуратурата. Може би беше глупаво, но се боях и от собствената си сянка.
Така че се изтърсих на Сергей Полуян съвсем ненадейно. Серьога работеше в шлосерската работилница на „Пятницка“. Беше майстор от най-висока класа, можеше от най-обикновено парче желязо да направи инструмент, който да задоволи и най-взискателния вкус.
Познавах го толкова отдавна, че вече не си спомнях точно къде се бяхме запознали — дали на хокеен мач в Лужники, или в бирарията на „Столешников“. Но че бирата беше помогнала за запознанството ни, помнех със сигурност.
Избрах доста хитър маршрут. Вместо да пътувам до „Новокузнецка“ или „Третяковска“, първо се добрах до „Полянка“. За профилактика смених няколко влака, като се качвах и слизах точно в този момент, когато вратите вече се затваряха. Изглежда, никой не ме следеше.
Прекосих „Полянка“ и се забих в уличките и дворовете от другата страна на Москва река, припомняйки си по пътя препоръките на В. И. Ленин за това, как се бяга през дворовете от царските копои.
За съжаление любимият на Илич вариант с използването на различни кожени калпаци и каскети беше неприемлив. Времето беше прекалено неподходящо.
По дяволите! Едва не подскочих, забравяйки, че трябва да изглеждам пределно незабележим. Точно на проклетата „Пятницка“ живее Люба.
Нищо, ще мина през задния вход, който в работилницата на Серьога обикновено не се заключва. Още повече че работилницата все пак е в началото на „Пятницка“, а блокът на Люба — в самия й край.