Выбрать главу

— Тази врата е отваряна наскоро, при това откъм нашата страна — уверено каза Серьога, разглеждайки пресните драскотини около ключалката.

Зад вратата имаше също такова квадратно помещение, както и на вилата на Филин. Само че тук то бе запълнено с буркани с различни туршии, каси с коняк и лежащи в ъгъла върху грижливо разстланата слама прашни бутилки вино.

Явно от тази страна подземният проход се използваше като обикновено мазе. Естествено не се и опитахме да влезем във втората вила. Щяхме да сме страхотна картина, излизайки от мазето с фенер и шперцове в ръце пред погледите на собствениците.

Освен това можехме да бъдем сигурни, че картините от колекцията на Кларк, след като са извършили този подземен преход до съседската вила, отдавна са я напуснали. Разбира се, не можех да го докажа, но бях твърдо убеден, че всичко е станало точно така.

Изминахме обратния път, заключвайки вратите след себе си. Трябва да отбележа, че те се заключваха по-бавно, отколкото се отключваха. Серьога чак се изпоти.

Затова пък камината също така приказно леко застана на мястото си, макар и с малко скърцане. Серьога тържествено върна плочката с бригантината на изходната й позиция. Повече нямахме работа тук…

Напуснахме вилата без произшествия. Само това оставаше, да ни засекат на излизане като обикновени подмосковски кокошкари. После ходи доказвай, че не си камила.

След като излязохме на асфалтовата пътека, още веднъж се опитахме да се ориентираме. Нямаше съмнение — проходът съединяваше вилата на Филин и вилата с номер двайсет и едно.

— Точка за нас! — тържествено констатира Серьога.

Запалихме по цигара до москвича, за да дойдем поне малко на себе си.

— Да, Саня, хич не ти е скучна работата — каза Серьога с искрена завист в гласа.

— Ела при нас — предложих му. — Специалността ти е подходяща…

— А, не, за нищо на света — засмя се Серьога, — ние, арменците, сме пламенен народ, разбира се. Но не чак толкова!

— Именно — назидателно казах аз.

Тъкмо бяхме тръгнали, когато точно под носа ни на пътя изникна дядка с вдигната ръка, който като че ли беше слязъл от страниците на безсмъртното произведение на Некрасов „Кой живее добре в Русия“, а и от всички други произведения на народния поет.

Старчето не беше от тези, на които им е „добре“, но не и от онези, на които им е съвсем „зле“. Типичен сух и малък педя човек лакът брада. С невероятен английски текст на избелялата синя тениска.

Серьога, който е добра душа, се обърна към мен:

— Ще вземем ли дядото?

Кимнах. Серьога спря и педя човек лакът брада много доволно се настани на предната седалка.

— Отивам в Москва — обърна се дядката към мен, — искам да си купя коса в селскостопанския. Да знаете има ли коси?

— Коси ли? — смаяно попитах аз.

— Аха! — хитро каза старецът.

— Не знам — отвърнах честно.

А Серьога бибипна на някого и каза:

— Ще те закарам на „Валовая“, дядо. Ако има коси някъде, там ще е. Мисля, че ще успеем, преди да затворят.

— Ох, благодаря ти, момче, че имам коза, а косата отказа. Вчера се счупи. А каква коза без косата, с брикети ли да я храня? Или с франзели? Ами вие виладжии ли сте?

— Да, дядо, вчера взехме една вила под наем. При вас в Жуковка — казах аз.

— Нещо не приличате на началство — изгледа ни старецът със съмнение.

— Е, първо, сега началството е различно, не е задължително да е с шкембе и чанта. И второ, никой ли не живее тук освен началството?

— Защо да не живее? Ние живеем. И персоналът. А виладжиите те са повече министерски. Вилите ги е строил Министерският съвет още при Сталин. И НКВД при Лаврентий Берия.

— НКВД ли? — попитах аз.

— Аха! Тези вили, дето са вляво от поста, са министерските. А тези, дето са по-встрани вдясно, шестте еднакви, това са бериевските. Тъмни места, тъмни.

— Защо тъмни? — Серьога се откъсна за секунда от пътя и погледна спътника ни.

— Как защо? Нали ведомството е такова, полага им се по щат да всяват страх. По-рано бяха зад отделна ограда. Това сега всички станаха демократи. А по-рано тука беше строго. В бериевските вили ставаха лоши работи. Самият Берия не живееше тука, разбира се, така ги нарекоха заради ведомството. А самият Лаврентий живееше зад Москва река. Близо до мястото, дето сега живее министър-председателят. А иначе при нас много хора са живели. И Хрушчов, и Горбачов, и дявол знае кой още.