— Светлана Викторовна Колесникова. Лекар от хирургическото отделение — представи се тя. — Сигурно идвате при онзи невъзпитан майор с огнестрелната рана в рамото?
— Защо невъзпитан? — Направих се на крайно учуден. Но всъщност много се зарадвах — щом Грязнов псува и му се карат за това, значи още е рано за траурния марш.
— Защото употребява ненормирана лексика. И злоупотребява. А сестрите са ни нови, направо от училището…
— Добре, добре, ще го порицая от името на прокуратурата. Кажете ми, как е той?
— Нормално. Играе шашки сам със себе си. А иначе е загубил много кръв. Раната не е много опасна, куршумът е излязъл през меките тъкани на рамото. Костта не е засегната. Късметлия е вашият майор. Все пак това е лявото рамо. Малко по-надолу, и щеше да засегне сърцето… Но това все пак не е повод да плаши сестрите.
— Мога ли да го посетя?
— Ако не ви разреша, пак ще го посетите, нали? — зададе тя риторичен въпрос. — Така че посетете го.
— Благодаря — казах искрено.
И тогава тя най-после се усмихна. И веднага видях, че е необикновено красива. Прав тънък нос, огромни сиви очи, ослепителна усмивка… Изпод бялата шапчица се подаваха светлоруси, дори на вид меки коси. А очертанията на шията, високата гръд, тесните длани с дълги красиви пръсти…
— Извинете, а може ли някой път да ви се обадя, Светлана Викторовна? Не по работа?
Тя ме огледа от главата до петите с оценяващ поглед. Радвах се, че съм си облякъл нова риза.
— Телефона на отделението можете да научите в регистратурата. Що се отнася до мен лично, аз съм дежурна на всеки три дни. Така че — щом искате, обаждайте се. Тук наистина понякога е потискащо вечер.
— Какво става, човека с мръсната уста, жив ли си?
Слава лежеше на високо легло на системи, но се създаваше впечатлението, че той е прикрепен към тях, а не обратното.
Тоест ако не беше системата, сигурно никаква сила не би могла да го задържи в болничното легло.
Лицето му, макар и бледо, беше съвсем жизнерадостно. Изглежда, печелеше трудната партия по шашки. Срещу себе си. Малката дъска с магнитни шашки лежеше на гърдите му и със свободната си дясна ръка Грязнов вече правеше решаващия ход.
— Привет! — обяви той, подавайки ми ръка. И се намръщи. Явно дори не много резките движения причиняваха болка в рамото му. — Виждаш ли, Саня, до какво водят водните процедури в кофти компания…
Измъкнах пакет портокалов сок и връзка банани и тръснах всичко на високото шкафче до леглото.
— Саня, да не би всички да сте решили, че съм се превърнал в маймуна? Отвори чекмеджето.
Отворих го и занемях. С бананите, натъпкани там, наистина можеше да се нахрани цяло стадо маймуни. При това едри.
— Е, братле, ще преядеш.
— Да ми беше паднало това шкафче преди трийсет години, щях да го омета за половин ден. А сега погледни през прозореца — навсякъде е пълно с банани.
Машинално погледнах през прозореца. Не открих бананови дървета. Бяхме на третия етаж и прозорецът гледаше в двора на болницата, където се намираха старите сгради, а по-нататък, тоест по-близо до „Садовое Кольцо“, се виждаше главното здание на института. Май навремето това е била странноприемницата на граф Шереметиев.
— Е, разказвай какво ти се случи, как стигна до това положение — кимнах към системата.
— Как, как… От много акъл. Щото се бутам пред по-големите, пред ОМОН тоест. Разбираш ли, даже жилетка не си сложих. Откъде да знам, че тези момчета ходят и да се парят с макаров. Добре поне че не с калашници или гранатомети вместо брезови метлички.
— Човек се учи, докато е жив — казах изключително назидателно, като че ли не ме бяха халосали по главата съвсем наскоро, когато заех безкрайно удачна позиция в храстите цариградско грозде, кой знае защо забравяйки да се огледам преди това.
— Слушам, другарю генерал — отсечено каза Слава и се опита да се изпъне. — Разрешете да продължа доклада.
— Давай.
— Единия го очистиха омоновците, оня, дето ме продупчи мене. Затова пък останалите ги прибраха топли-топли. Даже насапунисани. Нашият Волобуев сега хапва постна супичка в Бутирка заедно с тях. Скоро цялата група в раирани хавлии ще се запознаят с Александра Ивановна. Е тогава не им завиждам. — Грязнов тъжно клатеше глава в знак на чисто човешко съчувствие.