— Засега никак. Държат си на правата. Но още не са се заели с тях както трябва. Възможно е да ги разпитва самата Романова. А тя е опасна жена.
— Не обича ли дрънкулките?
— За съжаление обича само работата си. А особено в този случай, когато е ранен неин много отдавнашен сътрудник, може съвсем да озверее.
— Така, те са предупредени, че ако се разприказват…
— Та при нас, Андрей Леонидович, всеки е предупреден за това още от самото начало.
— Никога не е излишно да им се напомни. Повторението е майка на знанието. В случай че някой все пак проговори, имай грижата да осигуриш адекватни на лошата постъпка мерки.
Степашин си отбеляза в папката, а Буцков си записа нещо в своя кондуит със златен обрез.
… Двамата с Ломанов пристигнахме в Шереметиево в два и половина. Обадих се на началника на митницата по вътрешния телефон. Той кой знае защо много радостно ми съобщи, че ни очаква заместник-генералният прокурор. И че трябва да отидем в дясното крило на залата за излитащи. Вляво от гишетата ще ни чака офицер от митницата.
Офицерът се оказа много симпатична жена, все пак погледна проформа паспортите ни и ни преведе през служебния вход зад границата. Защото на практика митническият пост, през който минахме толкова лесно, е не друго, а държавната граница.
Костя Меркулов ни чакаше в кабинета на началника на митницата. След като ни поздрави, началникът се извини с неотложни дела и ни остави сами.
— Твоят приятел от американското посолство май нямаше голямо желание да посетиш далечната му родина — усмихна се Константин Дмитриевич, здрависвайки се с нас. — Имаше някои усложнения покрай издаването на американските визи. Наложи се да задействаме външното министерство. Но за всеки случай бъдете готови за това, че някой ще ви посрещне в Ню Йорк. Не се качвайте на първото попаднало ви такси — усмихна се той не особено весело.
— Всъщност ще ни посрещне един приятел на Серьожа…
— Добре, добре. Но все пак се постарайте да действате предпазливо.
Май и самият Меркулов не вярваше много, че ще бъдем внимателни, разсъдливи и предпазливи. Но ние самите вярвахме свято в това. Особено аз. Главата ми беше залогът. Тя още помнеше предателския удар в село Жуковка.
— Ако има нещо, свържете се директно с посолството.
Меркулов ми подаде листче с телефонни номера, написани с неговия акуратен почерк.
— Константин Дмитриевич, изясни ли се нещо относно вилата?
— Естествено! Във вила номер двайсет и едно в село Жуковка, принадлежаща на стопанското управление на Службата за външно разузнаване, живее полковник Владимир Петрович Фотиев, началникът на Втори спецотдел на СВР. Прави си изводите, Саша.
— Даааа — проточих аз, — не е зле. Е, ще помисля.
Помолиха пътниците от нашия полет да се качат.
— Е, момчета, на добър път — каза Меркулов.
Когато самолетът се откъсна от земята, вече знаех кой има най-непосредствено отношение към смъртта на Баби.
Там, в бълнуването ми, имаше два силуета. Човек с щръкнала коса и друг със странни заострени уши… Спомних си думите на мъртвата балерина Олга Лебедева:
„— … освен това тези вълчи уши…
— Вълчи уши ли? — попитах аз.
— Ами да, такива едни заострени отгоре. Ако ги видиш веднъж, ги запомняш завинаги…“
А малко по-рано ми беше казала за същия този човек:
„Той ми се обади сутринта, каза, че е полковник Фотиев от Службата за разузнаване и че трябва да проведе с мен важен разговор…“
А сега се оказа, че е свързан и с изчезналата колекция на Кларк.
Да, направо чудовищен злодей в собствен сос, като че ли слязъл от страниците на чуждестранно криминале…
Сега знаех името му — Владимир Петрович Фотиев.
Какво пък, съвсем навреме — ехидно се обади моят вътрешен Турецки, — направо е жизненоважно да го знаеш сред белите облаци, отдалечавайки се с всяка минута на десетки километри от Москва.
— Чай, кафе, минерална вода, водка, вино?
Вдигнах глава. Ломанов вече си беше взел чашка кафе и ослепителната усмивка на стюардесата явно бе предназначена за мен.
Избрах минерална вода.
Трета част
Последната тайна на последния шпионин