— Извинявай, разчувствах се. Сигурно остарявам. С две думи, задачата ти е да надушат колкото се може по-малко. Особено ако се опитват да установят контакт с наши действащи или пенсионирани сътрудници. Или внезапно се появят в нашия край…
Когато вратата се затвори след Уентуърд, все пак успявайки да пропусне в кабинета на Филдинг мириса на току-що сварено кафе, Филдинг въздъхна. Не толкова защото обичаше кафето, от което беше принуден да се отказва няколко години, колкото защото не обичаше да дава неточни задачи. Но просто нямаше право да разкрива дори на Уентуърд истинската същина на нещата.
Но всъщност даже Филдинг не беше напълно в течение на това, какво точно трябва да се пази в тайна от пристигащите днес в Ню Йорк руснаци.
Не видях никаква Статуя на свободата. Сигурно сме кацнали от някоя друга страна. Или може би просто съм задрямал преди края на полета, въпреки че уж се бях наспал преди това. Това определено е от минералната вода. Трябваше да пийна водка.
Посрещна ни приятелят на Серьожа Иля Ларин, филолог, висок мъжага с гъста руса брада, който приличаше повече на дървосекач или ловец, отколкото на специалист по руска литература. След като ми стисна ръката и дружески удари Ломанов по гърба с такава сила, че би могъл да събори неподготвен човек, той ни настани в огромната си светлосиня кола, чиято марка не знаех.
— Живея в Куинс. Можем веднага да отидем у нас, но ви предлагам, ако имате време, да минем през Бруклин и Манхатън. Наистина, така се заобикаля, но ще видите Ню Йорк поне с крайчеца на окото. Доколкото разбирам, нямате много време?
— Да, времето ни е кът. Но пък си струва да се повозим из града — казах на Иля и добавих, обръщайки се вече към Ломанов: — Особено ако Серьожа се обади сега на една дама и тя се съгласи да се срещне с нас. Къде е най-добре да си уредим среща?
— Александър Борисович! Аз имам грижата — каза Ломанов, слизайки от колата, за да се обади. — Някъде в Манхатън. А ако не си е вкъщи? Все пак трябваше да се обадим от Москва.
— Не трябваше — твърдо казах аз. — Ако я няма, значи не ни е било писано. И без това знаем какво да правим по-нататък.
За щастие Нанси си беше вкъщи. Чакаше ни след час. Тя също живееше в Куинс, но по-близо до Манхатън от Иля, на Хънтърс Пойнт авеню.
Иля си погледна часовника.
— Не се разстройвайте, момчета, от голямото пътешествие с разглеждане на забележителностите нищо няма да излезе, но ще успеем да минем през Манхатън. Така че парченцето класически Ню Йорк ще ви го поднеса на чинийка със синьо по края.
Отначало пътувахме през Бруклин, където не видяхме така очакваните небостъргачи. Наистина, блоковете бяха предимно високи, от червени тухли и с външните пожарни стълби, които си спомнях от американските филми. Естествено всички първи етажи бяха заети от магазини, кафенета, сергии за зеленчуци.
Ломанов ме извади от съзерцанието, докосвайки ме по рамото:
— Александър Борисович, може би страдам от мания за преследване, но ми се струва, че имаме опашка. Вижте онзи белия понтиак. Забелязах го още на летището, беше спрял през три коли от нас. На волана беше негър с тъмни очила. А когато се обаждах, наоколо се мотаеше бял, който после се качи в същата кола. Тя тръгна заедно с нас.
Внимателно се огледах. Зад нас действително се движеше голяма бяла кола.
— Господа, да се откъснем ли трябва? — с удоволствие се поинтересува Иля. Изглежда, тук, в Америка, му беше скучно без приключения.
— Давай, старче, покажи какво можеш! — Ломанов силно тупна приятеля си по рамото.
Това явно им беше нещо като първобитен ритуал — да се налагат един друг в знак на истинска мъжка дружба.
По-нататъшното ни пътешествие приличаше на ускорено преминаване из лабиринт по маршрут, известен само на Иля. Разбрах само, че непрекъснато завиваме от улиците с номера по авенютата, а от авенютата — по номерираните улици. Все пак Ню Йорк и специално Манхатън е идеално приспособен за заличаването на следи — неговата мрежа от улици позволява посоката да се сменя до безкрай. Белият понтиак отдавна вече не се виждаше, а ние криволичехме ли, криволичехме.
Най-после Иля спря.
— Благодаря за доставеното ми удоволствие. — Той церемониално сложи ръка на сърцето си.
Явно се чувстваше като герой от як екшън — ловък, късметлия и неуловим. Като голямо дете с гъста брада.
— Времето ви е съвсем кът, но все пак ще ви покажа Пето авеню.