Дори от колата се виждаше колко са разкошни магазините на тази улица, където казват, че живеят най-богатите хора в Америка.
След това Иля ни посочи с ръка Централния парк, близо до който се извисяваха няколкото най-скъпи небостъргача, в един от които Джон Ленън бе прекарал последните си години.
— А сега под земята — обяви Иля, като че ли се готвеше да ни закара в самия пъкъл.
Гмурнахме се в огромния ярко осветен тунел, който, както успя да ни съобщи нашият гид, минава под Ийст Ривър.
Пристигнахме пред дома на Нанси точно в уговореното време.
Иля не се нуждаеше от намеци за това, че ни предстои важен разговор. Каза, че от дома му до тук са петнайсет минути с кола и когато решим да си тръгваме, е достатъчно само да му се обадим и той ще отскочи да ни вземе. Стиснах му ръката с искрена благодарност.
Когато Нанси ни отвори, направо се вцепених — толкова приличаше на Баби. Но много по-печална.
Ломанов веднага се нагърби с ролята на преводач, при това така умело, че в общуването ни не възникнаха никакви проблеми.
— Принудена съм да ви вярвам — каза Нанси, след като ни покани в просторната стая, където на дългото бюро до прозореца имаше два компютъра и голямо количество друга техника, в която Ломанов, доколкото разбрах, се опитваше да не се зазяпва. — В последните дни преди… смъртта си Баби ми се обаждаше всеки ден, разказваше ми за вас. Но искам, въпреки че това е тежко и за мен, и за вас, все пак искам да знам как е станало всичко.
Разказах й, доколкото можах за смъртта на сестра й, смекчавайки подробностите. Тя кимна печално, след като изслуша разказа ми.
— Да, така си и мислех, че Баби е умряла от задушаване. Нали знаете, двете сме близначки. И както това често се случва при близнаците, се чувстваме една друга и на разстояние. В деня, когато загина Баби, имах страшен пристъп. Нещо като астматичен пристъп, въпреки че не страдам, от астма… Значи трябвал им е дневникът…
Нанси отиде в съседната стая и се върна почти веднага, носейки папка за документи.
— Ето това е дневникът. По-точно копие от него. За всеки случай дядо ни направи още две копия. Изпратих оригинала на сестра си. Тя беше сигурна, че обстоятелствата около смъртта на дядо ни могат да бъдат разследвани само от Москва, защото всичко така или иначе е свързано с Кларк. Още едно копие се пази в банковия ми сейф.
— Може ли да вземем това? — попитах аз.
— Разбира се — кимна Нанси. — И още нещо, съветвам ви да се обърнете към детективското бюро „Смит енд Фрост“. Намира се на Трийсет и трета улица, номер 75. Дядо ни беше поръчал именно на тях да разследват делата на фонда. Обикновено не дават никакви обяснения на чужди хора, но ще се обадя на Джон Фрост. Може и да ви помогне…
Докато Иля приготвяше вечерята, двамата с Ломанов изучавахме дневника на Семюъл Спиър. Това звучи малко гръмко, нещо като „ние оряхме“ — дневника изучаваше по-скоро Ломанов. Защото за мен английските думи, написани с такъв наистина нечетлив, макар и посвоему красив почерк със завъртулки, не бяха по-разбираеми от китайски йероглифи.
— Ето, изглежда, за това е говорела Баби! — възкликна Ломанов. — „Тайните на могъщия Кларк приличат на тайните на безсмъртния злодей от руската народна приказка. Там животът на злодея във вид на игла се пази в яйце, яйцето в патица, патицата в сандък, сандъкът под корените на дърво, дървото през девет земи в десета… Иглата на Кларк се намира в Блу Бей близо до Чикаго, където е роден.“ А по-нататък има полузашифровани записки: „Блу Бей, гробището Елмхърст, парцел 19, гроб 82“, и след това: „Блу Бей, Евънстън авеню 199, Харолд Локман“.
— Май точна това ни трябва, Серьожа — казах аз.
Иля ни повика в трапезарията. В крайна сметка това, което се отнасяше до фонда, можехме да разшифроваме и после в Москва. И не със скромните си усилия, а използвайки услугите на професионалисти — в тази част на дневника дори Ломанов не можа да се ориентира.
— Как е най-лесно да се доберем до Чикаго? — попитах Иля.
— Много лесно, от летище „Ла Гуардиа“. Няма нужда да се безпокоите за билетите, билети има винаги. Но надявам се, няма да тръгнете веднага натам? — каза той, посочвайки с широк жест покритата с храна и бутилки маса.
— Не, не веднага, утре сутринта имаме малко работа в Ню Йорк.
— Утре съм свободен, така че можете да разчитате на мен и бричката ми.
Позволихме си малко да се отпуснем и да пийнем, докато говорехме за съдбините на Русия. За какво друго биха могли да си говорят руснаци в Ню Йорк?