В Чикаго си купихме кола. Тоест отначало искахме да я вземем под наем, но буквално на две крачки от летището имаше две бюра — едното даваше коли под наем, а другото продаваше употребявани, но още съвсем здрави на вид коли. Мисля, че в Москва тези старци и старици биха се радвали на невероятен успех, особено при цената, на която се продаваха тук.
Избрахме си зелен форд модел хиляда деветстотин и някоя. Ломанов прояви неподражаемо умение да се пазари на английски със собственика турчин. Това предизвика истински възторг у турчина, който явно по-рано беше търгувал на истанбулския пазар, където пазарлъкът е също такъв задължителен елемент от процеса на покупко-продажбата, както и парите. Артистично-икономическите дарби на Ломанов доведоха до това, че разчувстваният турчин за нула време ни свали цената от осемстотин на четиристотин.
На най-близката бензиностанция напълнихме резервоара догоре и си купихме автомобилна карта, на която всички пътища бяха грижливо номерирани. Нашата магистрала номер 78 минаваше почти точно на север от Чикаго покрай брега на езерото Мичиган.
Огромният град с високи здания оставаше отляво, обхващайки езерото като гигантски октопод. Човек добиваше впечатление, че той никога няма да свърши. Просто ставаше все по-нисък и по-нисък, докато от двете страни на пътя започнаха да се мяркат индивидуални спретнати вили, повечето от които според мен бяха доста безвкусни.
Караше Ломанов, така че можех да си въртя главата на всички страни. Понякога между къщите се мярваше синята вода на Мичиган, едно от Великите езера, на бреговете на които се развиваше действието на толкова обичаните в детството ни романи на Фенимор Купър. Сигурно тогава знаех повече за Мичиган, отколкото, да кажем, за Байкал.
— Блу Бей — каза Ломанов.
— Какво? — не разбрах аз.
— Блу Бей. Пристигнахме. Къде отиваме първо? На гробищата?
— Абе май ни е рано да умираме — пошегувах се аз, — отиваме първо при Харолд Локман. Евънстън авеню 199. Виж си в картата.
Това беше същата тази едноетажна Америка, за която бяха писали Илф и Петров. Много чисто, много зеленина, къщички с керемидени покриви, църква, магазинчета, улични кафенета. Направо не градче, а идилия. Сигурно хората на възраст от една до петнайсет години и тези от седемдесет до безкрайност живеят много приятно и спокойно тук — неуловимият дух на скуката като че ли се носеше из въздуха. Нещо от типа на някой руски Новохоперск, само че по-цивилизован.
Номер 199 на Евънстън авеню за щастие се оказа не морга или крематориум, а просто старчески дом, който се намираше навътре в малък парк, заобиколен с декоративна ограда и акациеви храсти.
Изглежда, бяхме избрали удачен ден за визитата си — не изпъквахме особено на фона на посетителите.
Ломанов меко ме посъветва да играя ролята на ням, аз не пожелах да споря. Макар че лично на мен произношението ми не ми се струваше чак толкова ужасяващо.
Строгата управителка в строг, въпреки жегата костюм, на въпроса ни за Харолд Локман отвърна, че той е в градината зад дома и можем да го намерим на третата пейка в дясната алея.
— Знаете ли, нашите подопечни са толкова консервативни в навиците си, че на практика винаги знаем къде се намира в дадения момент всеки от тях. — Строгата управителка се усмихна. Не ни попита нито кои сме, нито защо сме дошли. Очевидно в това заведение уважаваха правата на настанените в него.
— Слушай, Серьожа — тихо казах на Ломанов, — а как ще му се представим — кои сме ние? Нещо не помислихме за това.
— Защо да не сме? Аз помислих. Ние сме родственици на Норман Кларк. От Австралия. Далечната загадъчна Австралия.
— Защо пък от Австралия? — едва сдържах съвсем неуместно напиращия смях.
— Колкото е по-абсурдна ситуацията, толкова е по-лесно хората да повярват в нея. Ако сме от Америка, защо не сме идвали по-рано? А Австралия — тя е далече, знаете ли, почти като луната. И освен това там има кенгурута и всякакви торбести. А това вече е тема за разговор.
Ломанов явно беше в добро настроение. Не можех да разбера само на какво се дължеше. И до какво щеше да доведе.