Открихме Харолд Локман точно на посоченото място. Наистина, отначало ни се стори, че на третата пейка седи Зиновий Герт, прекрасният московски актьор, известен на зрителите най-вече от ролята на Паниковски в „Златният телец“.
Когато се приближихме към него и обяснихме, че сме дошли от Австралия и сме роднини на Норман Кларк, Локман повдигна косматите си вежди точно като Герт-Паниковски, когато го хващаха да краде поредната гъска. Налагаше ми се да напрегна всички сили, за да разбера за какво става дума.
— От Австралия? Преди идваха само от Америка, и за какво им е притрябвал на всички Норман Кларк след толкова години? Пък и Харолд Локман на стари години…
По всичко личеше, че старецът не знае за смъртта на Кларк на яхтата „Глория“. Иначе нямаше да задава такива въпроси. Какво толкова, пристигнали са роднините за наследството, търсят потвърждение на роднинските си връзки.
— Рядко излизаме извън нашия континент, а баба ми преди смъртта си помоли непременно да посетим родината на братовчед й, който беше толкова известен в целия свят. — Светлите очи на Ломанов излъчваха трепетна и нежна любов към непознатия, но толкова близък прачичо.
Направо се просълзих, толкова искрено и трогателно Ломанов разказваше за предсмъртните желания на австралийската си баба. Честна дума, ако не знаех паспортните му данни, щях да повярвам, че наистина е роднина на Кларк.
— Известен в целия свят? — изуми се Локман.
— Естествено, за него са чували не само в Америка.
— И с какво толкова се е прославил? — язвително се осведоми старецът.
— Как с какво? — Искреността на Ломанов не знаеше граници. — Той можеше да стане дори президент на Америка, ако решеше.
— Как? Вместо президента Хувър? — Старецът се разсмя сухо.
Сега беше наш ред да се удивим.
— Защо, имало ли е такъв президент? — попита Ломанов.
— Как да не е имало? В края на двайсетте — началото на трийсетте… Голямата депресия… Но Норман все пак нямаше да успее да бие Хувър. За да станеш президент, юноши, трябва поне да си пълнолетен! — Старецът назидателно вдигна пръст.
— Не, това е ясно. Тогава е бил прекалено млад, но по-късно… Вече след войната…
Старецът се разсмя още по-язвително.
— За ваше сведение Норман Кларк загина в автомобилна катастрофа заедно с родителите си. Мисля, че беше през трийсета година… Вашият роднина и потенциален президент нямаше и четиринайсет.
Е, старецът можеше да бъде доволен от постигнатия ефект. Виждайки, че съм толкова смаян, че даже май не разбрах съвсем, Ломанов бавно повтори последните фрази на стареца, като че ли го питаше.
— А-а, кажете ми — изключително учтиво се обърна Ломанов към Локман, — а може би това е някой друг Кларк? Друго семейство например…
Старецът май се разсърди не на шега.
— Норман ми беше приятел от училище и в града ни нямаше никакви други Кларк! И въобще не ми разправяйте врели-некипели!
Той стана рязко от пейката и тръгна понакуцвайки към сградата. Погледнахме след него, после се спогледахме. Вече ни беше ясно каква изненада може да ни очаква на гробищата…
Робърт Уентуърд седеше в колата и тъжно гледаше през прозореца. Честно казано, искаше му се да прати всичко и всички по дяволите. Смяташе идиотската задача да следи двамата руснаци най-малкото недостойна за него. Все пак беше агент със стаж, на когото се поверяваха напоследък далеч по-важни дела. Но шефът кой знае защо настояваше да взима лично участие във всичко това. Що за важни птици са тези руснаци?
Освен всичко друго силно го дразнеха тези двамата, дето му ги бяха дали — черният шофьор Чарли, който вечно носеше тъпите си черни очила, и сукалчето Джими, на когото службата му приличаше на нещо средно между безкраен сериал и екшън.
Уентуърд вдигна слушалката на телефона. Естествено, обаждаше се Филдинг.
— На гробищата са — докладва той, стараейки се да бъде колкото се може по-язвителен, но все пак без да преминава границата на приличието.
Нов отговор чу нещо съвсем неочаквано.
— Пристъпете към ликвидация. И всичко да е абсолютно изпипано.
— Ликвидация? — попита Уентуърд.
— Изпълнявайте, Робърт. Само че без излишен шум. Това е разпореждане отгоре.
Гласът на шефа звучеше тихо, но уверено.
Дълго, мълчаливо и тъпо гледахме надгробния камък. Тоест вече очаквахме да видим точно това, но едно е да очакваш, а друго да го съзерцаваш със собствените си очи.