Надписът на надгробния камък не оставяше повече място за съмнения: „Робърт Кларк 1890–1930, Джулия Кларк 1892–1930, Норман Кларк 1917-1930“.
Гробът не беше поддържан, така че за да прочетем този сакраментален надпис, ни се наложи доста да се потрудим, изчиствайки го от високата трева.
И тъй, оказа се, че този, който беше загинал наскоро в Черно море на седемдесет и седем годишна възраст, бе умрял за първи път още когато не само Ломанов, но и мен не ме е имало на белия свят…
Като че ли почувствах нещо. И седнах сам на кормилото.
Всъщност бяхме научили всичко, което можеше да се научи. Време беше да се връщаме у дома. Мислено вече бях в Москва.
Изстисквах всичко от старичката ни кола. Носехме се към Чикаго, откъдето смятахме да заминем за Москва. Там май има директни полети, в най-лошия случай ще вземем някой пред Европа. Или ако ще през Австралия, нашата отдавнашна родина — беше ни все едно.
Червеният форд зад нас никак не ми харесваше. Особено когато тръгна да ни задминава и да ни притиска към банкета.
А още по-малко ми хареса, когато видях, че на волана седи черен шофьор с тъмни очила, а двамата на предната и задната седалка държат по един патлак със сериозен калибър.
Високо изпсувах на руски и креснах на Ломанов:
— Дръж се с ръце и крака!
И рязко натиснах педала на газта, врътвайки волана наляво. Задницата на нашата кола поднесе и стабилно удари отстрани червения форд. Натиснах газта. По всичко личеше, че държат патлаците за краен случай, тъй като не знаеха дали имаме оръжие.
За жалост нямахме. И те го разбраха. И решиха да се възползват изключително от преимуществата на колата си — тя беше по-нова, по-мощна и по-масивна.
Задачата им беше проста — да ни накарат да излетим от естакадата, която продължаваше още няколко километра. Не беше много висока, но достатъчна, за да ни погребе под останките от автомобила ни.
Все пак ни провървя с колата. Тя се оказа удивително здрава. И не се разпадна дори след петия удар, въпреки че по всички правила трябваше вече да го е направила. Шести вече нямаше да издържи.
Но в този момент се появи нашият шанс. Срещу нас се движеше огромен камион, чиито колела бяха по-високи от колата ни. Спомних си отдавнашните уроци на гениалния чичо Стьопа.
Когато до камиона оставаха двеста метра, а червеният форд се носеше на сто метра зад нас, аз рязко извъртях кормилото наляво, изскачайки в насрещното платно. И успях да видя безумните очи на шофьора на камиона. Между него и левия банкет оставаше разстояние, което ни даваше възможност да се проврем. Особено ако камионът свърне надясно и закачи червения форд.
За наше щастие стана точно така. Само в едно отношение сметките ми се оказаха неверни, като разбрах, поглеждайки в огледалото. Изглежда, че камионът не закачи форда с края на бронята, а просто го размаза под себе си. Но в крайна сметка те първи започнаха. Очевидно е, че не сме грабители. Какво може да се вземе от хора, които се движат с кола като нашата.
В този момент ме осени. Спомних си Стивън Броуди и предупреждението му да не се месим в този случай. Е, онези от ЦРУ ако са останали живи, ще оценят по достойнство поздрава на Стивън Броуди.
Трябваше спешно да зарежем колата. Иначе ще ни изловят, преди да отлетим от тази благословена страна. Помислих си, че дори и ако хората от форда са живи, имаме на разположение около час.
Бяхме вече в града. Завихме в някаква уличка и се измъкнахме от смачканата си кола. Ключовете оставих на таблото. Да се вози който иска.
За разлика от Москва такситата тук наистина не са проблем — първата жълта кола се появи в полезрението ни максимум след три минути.
След двайсет минути бяхме на летището. Дори и не погледнахме кога е следващият полет за Москва. Трябваше да се махаме колкото се може по-бързо, все едно за къде. Избрахме Детройт.
И скоро вече бяхме във въздуха.
От Детройт можехме да се доберем до Москва с полет на румънската авиокомпания с две кацания — в Монреал и Букурещ. Нямахме избор. Взехме билетите и побързахме да минем през митницата. Не беше много вероятно да организират нападение срещу нас в строго охраняваната сграда на летището.
Официално също надали ще ни създадат някакви пречки. Онези момчета, изглежда, работеха на своя отговорност. Едно е автомобилна катастрофа, съвсем друго — нападение срещу граждани на чужда държава в присъствието на множество свидетели.