Ломанов седеше пред компютъра и вкарваше в него данните от американските документи. Не пожелах да го отвличам от това благородно дело, само го тупнах по рамото на път към бюрото. Той кимна, без да откъсва поглед от екрана.
Набрах номера на Романова.
— Ало! Саша, аз самата смятах да ти се обадя. Свободен ли си сега?
— За любимия МУР — винаги!
— Тогава хуквай насам. След един час ще се появи Андрей Леонидович Буцков. Не си го забравил в Америка, нали?
— Може ли да го забравиш…
— Значи си в течение на последните произшествия?
— В най-общи линии.
— Тогава побързай, ще ти обрисувам тези линии по-подробно.
— Тичам, Александра Ивановна — казах вече не в слушалката, а тръгвайки.
За петте минути, през които пътувахме от прокуратурата до „Петровка“, неизтощимият чичо Стьопа успя да ми разкаже само един виц:
— Значи така, Сан Борисич! Една старица с интерес се навежда над детската количка. „Какви прелестни близнаци! И двете ли са момчета?“ — „Не, това отляво е пъпеш.“
Вече пред кабинета на Романова разбрах, че както винаги чичо Стьопа ми е разказал виц съвсем на място. Само дето засега не разбирах чий гроб съзерцавахме в Щатите и кой от двамата Кларковци е момче, а кой пъпеш. Че навелата се с интерес старица съм аз, въобще не се съмнявах.
— Не, само си помисли, Саня! Пречупих го като дете! Ти, викам, Кротов, си убил балерината, знам го със сигурност и ще ти осигуря смъртно наказание, бъди спокоен. А той пребледня и почна да мънка, целия жълт-зелен, не съм я убил, вика, не съм я убил. Аз му викам — убил си я. Именно ти. А той казва, Гнома я уби. Представяш ли си? Даже не ме остави да се развихря като хората.
— А вторият?
— Волобуев, тоест Гнома, се оказа по-корав. Но пък е оставил отпечатък у Лебедева. Така че и той нямаше причина да се инати.
— А те ли натопиха Буцков?
— Къде да ходят милинките? И двамата са на официална заплата при него във фонда. Пък и с мокро дело на главата няма как да се инатиш. Но от друга страна, освен пръстчето отначало нямах нищо. Така че момчетата ми помогнаха. Но помогнаха и на себе си… Да се окажат на оня свят. Явно връзките на тази измет са добри.
— Как са ги премахнали?
— Удушили са ги тихо в килията през нощта. И никакви следи. Идеално убийство. Въпреки че във всяка килия има наши хора, но знаеш как е, сега където трябва да има двайсет души, лежат сто. Спят на смени. В такава тълпа можеш да удушиш и слон, без да оставиш никакви улики.
— А Буцков от какъв зор идва?
— Единствено заради сътрудниците си. Не можем да го засечем истински. И той го знае много добре. А няма да се хване като глупак. Ще изскочи като змиорка. Но няма да е излишно да си поговорим с него. Имаме въпроси, имаме. Нека да се почувства малко нервен отначало. Пък после ще му припомним и балерината, и гранатата. И по-големи от него сме ги гепвали за топките. — Александра Ивановна се разсмя доволно.
В кабинета надникна дежурният милиционер.
— Александра Ивановна! Пристигна Андрей Леонидович Буцков. Да почака ли?
— Как ще чака! Извикай го миличкия.
През открехнатата врата чухме звънкия глас на дежурния да казва с уважение:
— Ето от тук, ако обичате!
Вратата се отвори широко и в кабинета решително влезе едър набит човек. От фигурата му направо лъхаше на солидност, охолство и увереност.
Тъмносивият костюм явно беше купен в някакъв много скъп магазин, може би в един от тези, които мярнах на Пето авеню в Ню Йорк. И вратовръзката му струваше не по-малко от стотина зелени. Както се казва, хубав живот. Но работата не беше само в сакото.
Пред нас стоеше човек от този тип хора, които наричат силните на деня. Той би изглеждал еднакво добре и в министерско кресло, и с генералски пагони, и на заседания на Думата. Но с най-голяма радост бих го видял на подсъдимата скамейка. Тъй като този човек бе крайно опасен.
Спомних си, че именно така го нарече Олга Лебедева, описвайки срещата на Дейвид Ричмънд и Норман Кларк с човека с розов белег над лявата вежда. Именно този белег поставяше всичко на място. Не, все пак Андрей Леонидович Буцков най-много приличаше на глава на мафиотски клан. Умен, ловък, хитър и безмилостен „кръстник“…
— Седнете, Андрей Леонидович — предложи Романова с ласкава усмивка.