— Благодаря — каза той, сядайки в креслото срещу Александра Ивановна. И без да чака въпроси, заговори сам: — Длъжен съм да заявя, че ръководството на Фонда на воините интернационалисти ме упълномощи да заявя, че ще настояваме пред обвинението за максимално строго наказание за нашите сътрудници Волобуев и Кротов, които по неизвестни засега причини са оказали съпротива на представителите на милицията.
Той беше строг, сериозен, а гласът му звучеше даже малко трагично. Направо древен грък.
— Целият ни фонд и лично аз като негов ръководител сме дълбоко разтревожени от това, че върху нашата дейност, насочена към моралната и социална реабилитация на воините интернационалисти и семействата им. Може да бъде хвърлена сянка заради неблаговидната простъпка на нашите сътрудници.
— Гражданите Волобуев и Кротов бяха удушени тази нощ в килията в Бутирския затвор — спокойно прекъсна тирадата му Романова.
— Как? Нима такова нещо е възможно? — с патос и почти искрено удивление в гласа възкликна Буцков.
— Да, да, Андрей Леонидович, оказва се, че е възможно. — Александра Ивановна поклати глава, като че ли осъждаше безпорядъка в пенитенциарното заведение. — Сигурно знаете в колко тежко положение се намират сега затворите и следствените изолатори…
— Да, четох в пресата. В най-близко време фондът ще преведе значителна сума на сметката на Бутирския затвор.
— Добре, добре, Андрей Леонидович. Да минем по същество. Моля ви, погледнете тези фотографии. Познавате ли някой от тези хора?
Сред двайсетината снимки на бюрото бяха тези на Волобуев, Кротов, Сергеев и Зулфикаров (тези двамата бяха арестувани в сауната на завод „Орджоникидзе“ и явно имаха отношение към фонда на Буцков, въпреки че официално не се числяха към него), Дейвид Ричмънд, Олга Лебедева, Наталия Дудина и Норман Кларк.
Разбира се, в известна степен му разкривахме картите си, но това трябваше да го накара да бъде по-малко предпазлив. Надали веднага, но поне след това. Ако дивият звяр се спотаи в дупката си, или го измъкват оттам, или го подмамват да излезе.
Буцков извади от вътрешния джоб на сакото си инкрустирана със седеф кожена калъфка, а от нея с два пръста измъкна очила с тънка златна рамка. После дълго време ги изтрива с някаква специална кърпичка, преди да ги постави на носа си. Честна дума, с очила той заприлича малко на нашия министър-председател, само че по-млад и може би по-самоуверен.
— Така — солидно каза Буцков и внимателно заразглежда фотографиите. — Ето тези двамата естествено ги познавам — това са моите… бивши сътрудници Волобуев и Кротов… — Той отдели двете снимки настрана. — Друг май не познавам… Въпреки че чакайте… — Той взе снимката на засмения Дейвид Ричмънд и внимателно се вгледа в нея. — Да, мисля, че това е той. Сега не мога да ви кажа точно как се казваше, но това е този представител на американското посолство, чрез който нашият фонд организира пътувания в летни лагери в САЩ за децата на загиналите в Афганистан. Точно така, това е той.
— Защо, не си ли спомняте името му?
— Не, знаете ли, вече не мога да си го спомня. Покрай работата ми се налага да се срещам с толкова много хора, че не можете да си представите, Александра Ивановна. Впрочем ако това е толкова важно за вас, мога да потърся в документите. Да ви се обадя ли, когато науча?
— Не, няма нужда — отсече Романова.
— А тези двамата не ги ли познавате?
Извадих от общата купчина снимките на Олга Лебедева и Норман Кларк.
— Не, не ги познавам, уважаеми Александър Борисович — спокойно отвърна Буцков, след като хвърли един поглед на снимките.
Интересна работа! Мен обаче, изглежда, ме познава. Интересно откъде? Романова не ни е запознавала. Реших да се направя, че не съм забелязал пропуска му. Или това беше предизвикателство? Един вид, високо седя, надалече виждам.
Но щом той не играе по правилата, и аз реших да измъкна от ръкава си скрития джокер:
— А аз, Андрей Леонидович, имам малко по-различни сведения по този въпрос — гласът ми беше толкова сладък и медоносен, че чак на мен самия ми стана противно, — а именно, че на двадесети юни тази година на верандата на крайградския ресторант „Самовар“ се е провела среща. Делова среща. Между вас, Андрей Леонидович, сътрудника на посолството на САЩ Дейвид Ричмънд, чието име така и не успяхте да си спомните, и Норман Кларк, известен американски издател и бизнесмен. А ето и същата тази Олга Лебедева, която е била в ресторанта заедно с Ричмънд, а след това е била убита от вашите хора… — Подадох му снимката на Олга, но той не пожела да я погледне.