Настъпи тягостна тишина. Романова като че ли искрено се наслаждаваше на объркването на Буцков, но той бързо се взе в ръце.
— Ако това е официален разпит, отказвам да отговарям в отсъствието на адвоката си. Ако е просто разговор, уморих се от него. И бих искал да се сбогувам с вашето прекалено гостоприемно заведение. Имам много работа.
Александра Ивановна бързо ме погледна и аз също толкова бързо й намигнах.
— Да, това е само беседа и можете да си вървите.
Когато вратата се затвори зад външно спокойния, но всъщност разярен Буцков, Романова се усмихна:
— Е, Саня, май си разровил змиярника. Знаеш ли, даже аз, дето съм видяла бая, чувствам, че тоя тип е адски опасен. Слушай, Саня, може би да ти дадем охрана, иначе…
— Абе какво сте се хванали всички с тази охрана! — изнервих се аз. — Стига ми и това, че не се разделям с пистолета си. Скоро ще почна да си го слагам под възглавницата. Само това ми липсва, да почна да се страхувам от всякаква измет.
— Добре де, добре, успокой се, знам, че си герой — примирително каза Романова.
— А къде е Слава Грязнов? Продължава ли да ближе рани?
— Не, от сутринта е на работа. Беседва в кабинета си с някакъв рошав.
— Отивам да навестя ранения си приятел.
— Обаждай се — кимна Романова, която вече бе потънала в записките си.
Кабинетът на Грязнов се намираше на горния етаж. На минаване през фоайето се здрависах с ченгетата, които с интерес, като малки деца, гледаха криминалната хроника по телевизията. Като че ли не се сблъскват с това всеки ден. Точно в този момент на екрана показваха разкошен син мерцедес, покривът на който беше отворен като консервна кутия.
Говорителят обясняваше, че мерцедесът е принадлежал на господин Соломатин, председател на управителния съвет на Нефтегазбанк. Когато колата на банкера минавала по улица „Осипенко“, където се намирал главният офис на банката, по пътя й било взривено жигули, явно натъпкано догоре с експлозив. Господин Соломатин, шофьорът и двамата телохранители загинали. Взривът е бил задействан най-вероятно с помощта на дистанционно управление.
— Нефтената война продължава — мрачно завърши съобщението си говорителят.
Момчетата зашумяха и се заеха да обсъждат подробностите на произшествието. Отидох в кабинета на Грязнов.
Той ми посочи стола с кимване и продължи разговора си с обрасъл до невъзможност човек с вид на бохем. Както скоро разбрах, това беше художникът, направил за Дудина копията на творбите от колекцията на Кулчински, които впоследствие бяха задържани на митницата в багажа на господин Терхузен.
— Наташа е свят човек — убедено казваше обраслият.
Даже не успях да разбера веднага, че този високопарен отзив се отнася за Дудина-Личко. Какво да си говорим, оказва се, че хората наистина са многолики.
— Разбирате ли, господин майор, тя искаше да предаде колекцията на мъжа си в Костромския областен музей. Мъжът й беше родом оттам. Но искаше да си запази в негова памет копия на най-интересните творби. Разбира се, аз се съгласих. Даже не съм взимал пари за работата, само за материалите…
— Кажете, Миша, за пръв път ли правехте подобни копия по молба на Наталия Юриевна?
— Е, не бих казал, че са били много, но съм правил някои неща. Например миналата година, когато мъжът й още беше жив, те ме помолиха да реставрирам няколко икони. Две от шестнайсети век и една от петнайсети, нещо изключително — „Огненото възнесение на Илия“, знаете този сюжет, нали?
— Да — не много уверено отвърна Грязнов. — И тях ли са смятали да подаряват на някого?
— Разбира се, те смятаха да предадат всички свои икони на храма „Голямо възнесение“. Нали го знаете, до Никитските врати, още Пушкин се е венчал там с Наталия Гончарова. Точно така казаха, че ще ги предадат в чест на Наталия Гончарова. Тоест това, разбира се, не е съвсем каноничен ход — усмихна се рошавият Миша, — но все пак беше много важно за Наташа.
— Е, всичко е ясно — каза Грязнов, — благодаря ви, Миша. Прочетете и се подпишете, моля ви, тук и тук.
— Какво има да чета, и така ви вярвам.
И Миша, без да гледа, се подписа на посочените места.
— Откъде го изкопа? — поинтересувах се аз, когато вратата се затвори зад художника.
— Елементарно, Уотсън. Беше достатъчно да покажа в училището „1905“ неговата работа и веднага ми казаха името му. Талантът, братче, е нещо рядко, няма да се загуби. Но е адски смотан! Всъщност ти сам видя. Главата си режа, че не се преструваше.