Този път не ми беше жал за главата на Грязнов, защото най-вероятно беше прав.
— А самите картинки? Още ли не сте им хванали следите? Все пак са народно достояние.
— Ох, не, Саша, страхувам се, че ще отлетят картинките… Разбираш ли, Дудина се измъкна благополучно от нас.
— Тоест?
— Няма я никъде, нямам достатъчно хора да следят всяка нейна стъпка. Три дни вече не се е появявала вкъщи. Или ни разиграва, или заравя картинките в земята. Нищо, ще изплува. Раздадохме на граничарите и митничарите и опис на картините, и нейния образ. При това в два варианта — като жена в разцвета на силите си и като престаряла бабичка. Нали знаеш, тя си пада артистка. „Наташа е свят човек“ — каза той с придихание.
Така ловко изимитира Миша, че не можах да не се разсмея.
Рижата хитра Клеопатра и черната аристократична Луиза винаги прекрасно чувстваха настроението на стопанина си. Затова се криеха зад сейфа, докато яростта на Андрей Леонидович утихне.
— Андрей, не си го слагай на сърцето. — Степашин отпи от малката си чашка коняк.
— Как ги мразя! — изръмжа Буцков.
Но все пак седна срещу Степашин и гаврътна чашата си на един дъх.
— Добре, добре, успокой се. На практика победихме. Сега, може да се каже, си имаме и собствена банка. Така че отсега нататък можем да се смятаме за нефтени крале. Тоест ние с теб сме почти като арабски шейхове. Остават само харемите. Но това е въпрос на време.
Степашин се усмихна подчертано сладострастно, но Буцков само се намръщи. Степашин се опита да атакува шефа от друг ъгъл.
— Във всеки случай парите, които спечелихме, вече не могат да се похарчат. Сега чрез контролираните от нас банкови структури можем спокойно да попълваме специалните си сметки в швейцарски и люксембургски банки. Време е да дигаме гълъбите, Андрей. По-добре е да ръководим организацията си от Лазурния бряг, отколкото от затвора. Това, разбира се, също е възможно, но е по-некомфортно. Изглежда, пръстенът се стяга. Може просто да не ни остане време. — Степашин говореше разгорещено, но изразяваше мислите си под формата на съвет.
Буцков най-после се усмихна. Клеопатра внимателно подаде глава иззад сейфа и подуши въздуха.
Буцков и Степашин пиха още по едно. Буцков подпря брадичка на юмрука си и дълбоко се замисли за нещо. Степашин не му пречеше, знаейки, че в такива моменти Андрей Леонидович взима решения.
— Все пак настоявам, че трябва да бъде очистен — каза той накрая и в гласа му особено отчетливо зазвучаха металически нотки. — Всичко, което казваш, наистина е правилно и вярно. Трябва да дигаме гълъбите, но чак след като платим останалите сметки. Не мога да им простя, че заради тях ще ни се наложи макар и за известно време да се откажем от легалната борба за власт.
— Андрей, помисли си, те ще дигнат всичко живо на крак! Цялата милиция, ОМОН, прокуратурата… Току-виж включили и ведомството на моя съименник. А с ФСК няма шега.
— Говореше с мен като с някакъв боклук! — Буцков стисна чашата с такава сила, че тя се счупи в ръцете му. Той изтръска парченцата в кошчето. — Това не мога да простя… Някакво си келяво следователче да ме гледа отвисоко? А, не, това няма да стане. Само че този път ще възложиш работата не на онези безмозъчни идиоти, дето пропуснаха рижия шут от милицията, а на Доля. Доля не пропуска. А ние в това време ще се скатаем на вилата и ще видим как вървят нещата. Още повече че искам да проследя прехвърлянето на картините докрай. За да съм сигурен, че в официалната ни резиденция на Лазурния бряг фоайетата и холовете ще са декорирани с добра живопис.
— Не, Андрей, по-добре е да се отървем по-бързо от картините на Запад. Да ги продадем чрез подставени лица в нелегалните колекции. Ненапразно ви хвалех леля си Наталия Юриевна — тя е направо гений в това отношение. Да продаде и да препродаде нещо, пък и да спечели. Вече толкова долара оскуба от онази американка, а тя плаща ли, плаща. Мисли си, че парите ще й се върнат стократно. Но аз си знам — от леля ми нищо при никого не се връща.
— Е, за американката дори малко ми е жал, но страшно ми се иска да нахендря оня тлъст козел, международника, и особено кагебиста. Виждаш ли, отначало уж сами се разбираха с нас, а после стовариха цялата практическа работа върху жената. Ега ти джентълмените.