Буцков извади от средното чекмедже на бюрото нова чаша, сипа си коняк и го изпи. След това добави, завършвайки разговора:
— Трябва ни съвсем малко време. Ако премахнем следователя с прекалено дългия нос, ще имаме няколко дни, за да циментираме нефтения пазар, в случай че заминем спешно. Прекалено скъпо ни струваше. Не се разкисвай, Женя, обещавам ти, че след не повече от седмица ще се къпем в Средиземно море. Сега ще си седим на вилата и няма да си показваме носа в Москва. Всички минават на казармено положение. Никой не знае за тази вила. А тя е записана на името на един мноого народен артист. Така че е извън подозрение. В краен случай няма да им се дадем лесно.
Изглежда, последната фраза не се хареса много на Степашин. Честно казано, в момента най-много му се искаше да е на същия този благословен Лазурен бряг.
Котките усетиха, че стопанинът им се е успокоил, излязоха от традиционното си скривалище и смело скочиха на бюрото.
Днес реших, че просто непременно трябва да гледам балет. Тоест всъщност исках да видя Люба, разбира се. Но отначало исках да я видя някак си отдалече. Сцената на Болшой беше изключително подходяща за целта. Още повече че даваха „Жизел“.
Предишният път на този спектакъл гледах само Олга в първо действие, сега ми предстоеше да се любувам на Люба във второ. Да си призная, така се бях уморил от всичките бумаги, които прерових през деня с Ломанов, че за малко не заспах на най-красивото място, където самодивите искат да утрепят Алберт, а пък Жизел не им дава. Изключително самоотвержена жена!
За щастие старият немец, който беше заспал до мен, си изпусна бинокъла и от звука дойдох на себе си. На фона на музиката на Адам в главата ми се въртяха съвсем не музикални мисли за Норман Кларк, за тайнствените му и като че ли дори не особено изгодни за него машинации с доставката на оръжие и още за това, че в тези доставки пряко бяха замесени убитият Дейвид Ричмънд и Андрей Леонидович Буцков, с когото днес за пръв път се срещнах очи в очи.
След спектакъла чаках Люба пред служебния вход. Наоколо се мотаеха възторжени балетомани и балетоманки с букети и светнали очи. Хората без букети бяха поклонници като мен, тоест не на балета като такъв, а на конкретни негови представителки. Един слаб младеж, който приличаше на балетист, от време на време ме поглеждаше някак странно.
Най-после излезе Люба. Все пак се чувствах като пълен глупак за това, че не се бях сетил да купя няколко цветенца. Абсолютно ми изхвръкна от главата, че жените много уважават тези работи — разни там цветя, шоколад…
Но Люба, изглежда, ми се радваше и без цветя. Без да се притеснява от никого, тя направо се хвърли в обятията ми. Не мога да си кривя душата, изпитах приятно вълнение.
Най-странното в тази ситуация беше държането на младежа, който ме гледаше преди. Той ни кимна. Почувствах, че Люба се напрегна, а лицето й се намръщи.
— Александър Борисович — повече от официално каза тя, — позволете да ви представя брат си.
— Денис — подаде ми ръка младежът. — И аз чакам тук една състудентка, Лена Юркова, Люба, да си я виждала?
— Кордебалетът има друга съблекалня, много добре знаеш. Е, чао, трябва да вървим. — И Люба буквално ме повлече от служебния вход. — Саш, страшно ми се яде! Направо умирам! Хайде да вървим!
Успях само да кимна на Денис за довиждане, но отдалечавайки се, почти физически чувствах неговия внимателен и едновременно е това объркан поглед. Не знаех как да си обясня този поглед. Да питам Люба беше още по-безполезно.
И без обяснения си личеше, че отношенията между брата и сестрата са някак странни.
5.
Легенда за великия шпионин
9 август 1994 година
И ето че отново двамата с Люба съвсем семейно пиехме сутрешното си кафе. Аз все пак й разказах за пътешествието си в Америка, впрочем без да разкривам целите и резултатите на пътуването си. Люба беше ходила преди в Америка неведнъж на турнета, така че просто споделяхме впечатленията си от тази безумна страна, толкова различна от нашата.
— А помниш ли небостъргача до Централния парк, където е живял Джон Ленън?
— Разбира се, само че там е живял не само Джон Ленън, а цял куп звезди. Тази сграда се нарича „Дакота“. Страхотно е блоковете да си имат собствени имена, нали? Представяш ли си, ако моят блок се казваше например…