Денис замълча.
— А защо реши да ми разкажеш?
— Работата ви е прекалено сериозна и отговорна. Доколкото мога да се досетя, отношенията между прокуратурата и КГБ винаги са били много напрегнати. Вероятно специално са ви изпратили Люба. Как бих могъл да си замълча?
— Благодаря — казах на Денис и здраво стиснах ръката му. — Нямаш представа колко ми помогна.
Той кимна тъжно. Личеше си, че не му е лесно да разобличи сестра си.
Е, всичко или поне много си идваше на мястото.
… Тъкмо си влизах в кабинета, когато Ломанов ми съобщи, че се е обаждал Алексей Сергеевич Зотов, и е казал, че неговият приятел, онзи от ГРУ най-после се е върнал от Гурзуф и е готов да се срещнем.
Ломанов ми подаде листче, на което освен номера беше написано и името — Лев Илич Бугрицки.
Набрах номера, представих се и се уговорих с Лев Илич за два часа. А дотогава на нас с Ломанов ни предстоеше да обмислим положението на нещата за днес, а евентуално и за утре.
Страшно ми се искаше да засека „кръстника“ Буцков и американските документи ми даваха пълно основание за това.
За съжаление с полковник Фотиев положението беше по-сложно — освен моята увереност, че съм видял именно него при убийството на Баби, друг компромат срещу него нямаше. Наистина съществуваше и подземният проход, но това пак не е повод за нечий арест. В крайна сметка не го е копал той. Пък и да беше, все тая.
Ами ако поразтърся Филин? Но веднага отхвърлих тази мисъл. Изглежда, Филин беше от хората, които могат да се измъкнат от всяка ситуация.
На всичкото отгоре изчезна и Дудина. Дяволска жена! Не жена, а върколак.
След кратък размисъл се обадих на Меркулов и споделих с него решението си:
— Костя, Фотиев няма да дойде с признание, а нямаме доказателства срещу него. Трябва да го провокираме с някакво насрещно действие, за да можем да го хванем.
— И какво предлагаш?
— Можеш ли да организираш изтичане на информация, така че да стигне непосредствено до предназначението си — до ръководството на Службата за външно разузнаване? Тоест те трябва да научат, че знаем кой е убил Баби Спиър и през чии ръце е минала изчезналата колекция на Кларк.
— Добре, Саша, ще помисля как по-елегантно да го организирам. Добре ли си помисли?
— Повече от добре! Благодаря, Костя.
— Засега няма защо.
Е, да видим как ще проработи един и същи метод при двама толкова различни и толкова опасни противници. При Буцков и Фотиев.
Разбирах, че повече не мога да отлагам, че просто няма накъде. Още по-добре разбирах, че предизвиквам направо ураганен огън върху себе си.
Игор Доля не обичаше да се вози в такси. Предпочиташе метрото. Там, сред тълпата, той се чувстваше по-незабележим. А това е такова необяснимо сладостно чувство — да си съвсем незабележим и в същото време да знаеш, че си нещо много повече от цялата тази сган.
Може би точно заради тази странна любов към обществения транспорт той не си купуваше кола. Въпреки че му плащаха толкова за високопрофесионалната му работа, че би могъл да си купува ако ще всеки месец. Затова другата му страст беше посещението на скъпи автосалони. Той като че ли си избираше кола, а после я пренебрегваше, отказвайки се от покупката.
И отново слизаше в тунелите на метрото.
Той пристигна на станция „Беляева“ в последния вагон. Излизайки на улицата, отначало намери блока. Докато стоеше в двора и поглеждаше към играещите на площадката деца, той определи кои са прозорците на нужното жилище, а след това се огледа, пресмятайки къде е най-добре да избере мястото за изпълнението на поръчката, не само отговорна, но и опасна.
Точно срещу девететажния блок с пет входа имаше съвсем същия. На покрива му, съвсем малко встрани от нужните прозорци, се извисяваше надстройката на асансьорната шахта. Нещо повече, вторият блок беше на по-високо място от първия, което създаваше допълнителни удобства. Още едно неоспоримо преимущество — от входа, през който щеше да се качи в асансьорната надстройка, можеше да си отиде бързо и достатъчно незабележимо. Надясно зад ъгъла на блока, наляво по улицата и магазина, пред който винаги е пълно с народ, или направо — през спортната площадка и корпуса на общежитията към метрото.