Седнал във въртящия се стол и обръщайки се ту към мен, ту към Ломанов, ту някъде в пространството, гледайки върховете на дърветата навън, той продължи:
— А сега, драги гости, ще ви разкажа една легенда. Легендата за великия шпионин. По-точно предисторията й… По-рано се смяташе, че историята на съветското разузнаване започва сериозно от края на двайсетте години, а най-големите й заслуги са свързани с ведомството и името на Берия. Но това не е точно така.
Още в самото начало на двайсетте години, когато идеите на световната революция са буквално ръководство за действие и са споделяни от хиляди хора в целия свят, се организира разузнавателната служба на Коминтерна. На шпионите на Коминтерна дори няма нужда да им се плаща — те работят за идеята. Парите се харчат за подривна работа, агитация и пропаганда.
Средствата от разпродадените съкровища на Ермитажа и други руски музеи отиват именно за тези цели.
Но задграничната резидентура започва да се създава още по-рано. При Дзержински. За разлика от революционния романтик Троцки железният Феликс е трезв прагматик. И не вярва особено във възможността в целия свят да се извърши бърза революция.
Това е негова идея, гениална идея, както показва бъдещето. Той предлага тази част от болшевишките дейци, които са живели в емиграция преди седемнадесета година и добре познават съответните страни, да не бъдат викани в Москва да строят комунизъм, а да ги оставят там, където са. По възможност тези хора и особено децата им, от раждането си запознати с езика и обичаите, трябва да останат зад граница и да се опитат да достигнат максимални висоти в политиката, бизнеса и тъй нататък.
Тоест по този начин се залагат основите на това явление, което по-късно започва да се нарича в света внедряване на „агенти за влияние“.
Тези хора са хиляди. Естествено с течение на времето мнозина се оттеглят от разузнавателна дейност, от друга страна, не чак толкова много достигат големи висоти. Но редките удачно покълнали зърна донасят невиждана реколта, оправдавайки размаха на проекта.
Сега всички са чували за нашите „велики шпиони“ — Ким Филби, Доналд Маклийн, Тай Бърджис, полковник Абел, Леополд Трепер с неговия „червен оркестър“, Рихард Зорге. Но много по-малко са тези, които са чували например за Ходзуми Одзаки, приятелят и сътрудникът на Зорге, който всъщност е един от най-великите шпиони на съвременността. Одзаки достига невероятни върхове в политическата система на Япония. Той работи като консултант на кабинета и има свободен достъп до всички документи на неговия секретариат. Но дори не това е главното. Той влиза в така нареченото „Общество на закуските“, нещо като тайно кухненско министерство, на чиито заседания се решават всички въпроси от външната и вътрешната политика на Япония.
Агентите за влияние от подобно равнище естествено не предават лично никакви шифровки. За това си има други хора. В случая с Одзаки този човек е Рихард Зорге с групата си.
Но се сформира още една група агенти за влияние. Тоест, естествено, те не могат да бъдат наречени „група“. Това са ярки индивидуалности, които успяват да достигнат невероятни върхове. От един момент нататък те престават да се занимават с шпионска дейност в общоприетия смисъл. Просто провеждат нужната на нашата държава политика, използвайки връзките и каналите си.
Сред тях има и руснаци, деца на политически емигранти. Отпреди революцията, на които се организират сериозни легенди и се оказва много мощна финансова помощ, за да им се създаде положение в обществото.
Известни са случаи, когато тази „професия“ дори става наследствена. За това се разказва и в моята легенда. Легендата за последния велик шпионин. От която, ако пожелаете, ще можете да си направите определени изводи.
Имало едно време един човек на име Михаил Бородкин. Той се родил в Москва през 1894 година. Да-да, наистина толкова отдавна, още през миналия век. Още по време на революцията през пета година разлепвал революционни листовки. При това се учел усърдно в гимназията и се ползвал в нея с добро име. Родителите му били социалдемократи и той още от детството си се познавал и с Улянов Ленин, и с Троцки, и с Феликс Дзержински.
След като завършил гимназия през 1913 година Бородкин бил изселен под явен полицейски надзор във Вятка. Но не стигнал дотам. Тъй като всички университети били затворени за него, а партията се нуждаела не само от предани, но и от образовани хора, той бил изпратен с партийни средства нелегално в САЩ, и по-точно в Чикаго, където трябвало да продължи образованието си. Настанили го в семейството на отдавнашните политически емигранти Зимини.