Марина дойде след половин час, носейки грамадна раирана чанта, претъпкана с продукти.
— Я покажи какво си донесла, фейо от страната на плюскането. — Погледнах строго Марина, макар много да ми харесваше това, че внезапно е проявила такава наистина майчинска грижа.
Бях… как да го формулирам по-добре… трогнат, да кажем… Тя измъкваше пакетите един по един.
— Така… ето хляб, това са картофи…
— Може и небелени — предложих аз, гледайки картофите със съмнение.
— Добре де, сама ще ги изчистя — разсмя се Марина, — ето това са пълнени чушки, само трябва да се стоплят, от кулинарния магазин са, страшно вкусни, а това… — Тя тържествено извади красиво оформена кутия с някакви апетитни шоколадови трохички, ядки и зрънца на ярката картинка. — Това са мюсли!
— Мюсли? — втрещих се аз.
— Именно! Как можех да устоя на такова название? Сега ще разберем какво е това. Не, по-добре после, те май са сладки.
Повъртях кутията в ръце, на нея наистина пишеше на немски: „Мюсли“. Да се побърка човек, честна дума.
Направо е страшно да си „помюслиш“, какво ли няма сега? Даже тортата „Птиче мляко“, и нея я има на всеки ъгъл. Едно време трябваше да се запишеш цял месец по-рано в магазина, а сега какво — само да си отваряш устата и да ядеш. И да не забравиш да кихнеш двайсет хилядарки.
Впрочем не стигнахме до десерта. След като ометох две чинии от зачервените картофи, изпечени от Марина, и изядох почти цялата сьомга, защото Марина едва се докосна до храната, и след като двамата изпихме половин бутилка водка, ние кой знае защо се оказахме не на масата за чай, а напротив — в леглото.
През нощта станах, за да пия вода. После се върнах от кухнята в стаята и запалих цигара, застанал пред отворения прозорец. В блока отсреща светеха само два-три прозореца, нощният въздух бе прохладен и нежен. Погледнах Марина.
Тя спеше безметежно. Едната й ръка беше върху чаршафа, другата бе подложила под главата си. Тя сладко премлясна на сън.
Тогава видях на стената нагъл тлъст комар. Не можех да търпя такова нещо. Грабнах някакъв вестник от нощното шкафче и навих от него оръдието на убийството.
Марина не се събуди от силното изпляскване. И по-добре, защото не улучих. А не е лесно да признаеш на любимата си, че си претърпял поражение в битката с дребно беззащитно насекомо.
Хвърляйки вестника в ъгъла, машинално го погледнах. Беше „Вечерная Москва“ и естествено още не го бях чел. В очите ми се наби заглавието „Шерлок Холмс има собствен клуб“. На снимката веселяци с карирани каскети демонстративно пушеха лули в някакво помещение. Под снимката бе написано с дебел шрифт в рамка:
„Поредното заседание на Клуба ще се състои утре, 9 август, в 19:00 в Централния дом на медицинския работник на улица «Никитска».“
Е, всеки луд с номера си, свих аз рамене, лягайки си на свободното място. Все пак се наложи да побутна Марина. Но тя не се събуди и този път. Спеше като заклана.
Е, както често се случва, животът сам постави всичко по местата. Мразех ли Люба? Не, не изпитвах толкова силни емоции към нея. Само равнодушие. За мен тя престана да съществува. Въобще. А не умея да отмъщавам на жени. И не искам.
До Марина заспах бързо и спокойно. Сънувах море, скали и отвратителен скорпион, пълзящ целеустремено по горещите камъни.
6.
Клубът на почитателите на Шерлок Холмс
9 август 1994 година
Събудих се под звуците на песен.
„Дълго ще карам колело, ще го спра сред полето…“ По-нататък думите на песента, прекъсваха и се превръщаха в обикновено тананикане, явно Марина знаеше само тези първи редове.
За моя приятна изненада тя не просто пееше, а придружаваше, с пеене трудовия процес.
Гардеробът ми бе широко отворен и Марина вадеше отвътре една по една изпраните от мен, но неизгладени ризи. В стаята приятно миришеше на току-що гладено.
Това ми напомняше детството, когато преди училище майка ми ми гладеше бялата риза и пионерската връзка. Само че тя обикновено не пееше.
Марина не забеляза, че съм се събудил, и можех да я наблюдавам през притворените си очи. Не беше за вярване, че това неорганизирано и смахнато момиче може с такова старание и толкова рано да глади яките на мъжки ризи.