Самият процес, изглежда, й доставяше удоволствие. Пък и на мен също, честно казано. Тоест имам предвид, естествено, не процесът на гладене, а единствено наблюдението на това, как една красива жена го прави за мен.
— О! Ти си се събудил! — зарадвано попита Марина, забелязвайки неуловимите според мен движения, на клепачите ми.
— Аха — отвърнах честно.
— Надничаш, а? — с престорен укор каза тя. — Иди да се измиеш и направи кафе, аз тук се грижа за тебе, ти пък бъди така добър да ме нахраниш.
Бързо навлякох дънките и тениската си и отидох да се мия. Преди да направя кафето, надникнах в стаята и застинах от учудване. Свършвайки с ризите, Марина се беше заела с маскарад.
Беше си сложила прокурорския ми кител и подареното от майка ми кепе цвят каки, което не носех никога, смятайки го за прекалено екстравагантно. Марина се разглеждаше в огледалото. Според мен така приличаше на глупав пубер, но тя явно мислеше другояче.
— Приличам ли на прокурор? — кокетно попита тя и се усмихна рекламно.
За да мога да я разгледам и оценя по-добре, тя застана пред отворения прозорец и зае напрегнатата поза на провинциална манекенка. И тогава…
Даже не разбрах какво стана. Марина някак си размаха ръце и започна бавно да пада напред, върху нестабилната дъска за гладене.
Не можех да повярвам, но, струва ми се, вече разбирах, че се е случило най-страшното. Подхванах я. От лявото й слепоочие течеше съвсем тъничка струйка кръв. Марина беше мъртва…
Вече нямаше нужда от линейка. А куршумът бе предназначен за мен. Със сигурност беше стреляно от отсрещния блок. Или от прозореца на някой апартамент, което беше малко вероятно, иди от покрива. Най-вероятно от асансьорната надстройка.
Ако на мен ми се беше наложило да стрелям оттам, щях да избера или първата, или втората от лявата страна на блока. И двете се намираха почти на равнището на моя прозорец, малко встрани от него.
Внимателно сложих Марина на дивана и грабнах от гардероба дънковото си яке. Пъхнах пистолета във вътрешния му джоб и изскочих навън, като си слагах якето и нахлузвах маратонките по пътя. Хукнах надолу през три стъпала.
Заобиколих тичешком срещуположния блок отляво и се огледах.
Беше седем и половина сутринта, хората вече излизаха от къщи, за да отидат на работа. Внезапно ме осени. Спомних си как бе убит Дейвид Ричмънд. Явно бе същата ръка.
В мозъка ми като че ли се отпечата неговият фоторобот — познавах убиеца по физиономия.
Близо до последния, пети вход, видях интелигентна възрастна жена, която с труд удържаше някакъв безпороден пес. Песът се дърпаше към входа, а жената, изглежда, го убеждаваше да се поразходят още.
Юрнах се към нея и май я изплаших. Но думата „прокуратура“ й подейства успокояващо. Съсредоточавайки се ковкото мога, й описах външността на убиеца на Ричмънд. И уцелих.
Жената се оказа съобразителна и веднага ми показа накъде беше тръгнал с бърза крачка средният на ръст млад човек с къса брадичка и дипломатическо куфарче в ръце.
— Ето от тук, през спортната площадка, успях да го разгледам, защото Джек залая по него.
Кимнах и се затичах към метрото, заобикаляйки отляво площадката и общежитията. Ако на „Профсъюзна“ го е чакала кола, убиецът отдавна беше изчезнал. За пет минути можеше да тръгне и да се смеси със сутрешния поток автомобили.
Хукнах към метрото, като вече си давах сметка за практически пълната безнадеждност на преследването.
Когато изскочих на перона, и в двете посоки, набирайки скорост, заминаваха влакове…
И без това мизерният ми шанс се сведе до абсолютната нула…
Отзад някой ме потупа по рамото. По инерция рязко се обърнах и отскочих настрани. Беше млад мустакат милиционер. Гледаше ме учудено, стиснал в ръце гумена палка.
Бръкнах в задния джоб на дънките си. Удостоверението ми си беше на мястото. Хубава картинка щях да представлявам без него с пистолет на спокойната сутрешна станция.
— Бързо, къде ви е телефонът?
Сержантът разбра, че не ми е до шеги, и хукна напред. След минута вече набирах номера на дежурния в градското…
След като се обадих на дежурния, който ми обеща да вдигне на крак цялата милиция в града, вече по-спокойно набрах номера на районното управление.
Гледах застиналото лице на Марина.
— Марина! — казах. — Кълна се, ще намеря убиеца ти. Няма да ми избяга. Ще го застрелям лично като бясно куче.