Най-после дойде милицията.
Отидох в прокуратурата чак към обяд. И Вера, и Ломанов вече знаеха всичко. Нямаше нужда да ги питам, беше изписано на мрачните им лица.
Тъпо седях на бюрото си и мислех. Имаше нещо в цялото произшествие, което не ми даваше мира. Нещо, имащо отношение към убийството на Марина. На Марина и Дейвид Ричмънд.
Стоп! Шерлок Холмс?!
Какво каза Ломанов, когато бяхме в жилището на убития Ричмънд?
Убийство в стила на Шерлок Холмс… Убиецът явно е бил поклонник на творчеството на Конан Дойл — ето какво каза тогава Ломанов!
А вчерашният вестник, с който се опитвах да убия комара, съобщаваше за поредното заседание на „Клуба на почитателите на Шерлок Холмс“! Изглежда, точно това можеше да ми помогне да изпълня клетвата, дадена на мъртвата Марина. При това да я изпълня днес.
Вцепенението ме напусна. Вече знаех къде трябва да отида довечера. А сега двамата с Ломанов трябваше да разработим плана за действия. Не исках да привличам други сили. Беше прекалено лично.
— Серьожа! — повиках го аз.
Той влезе в кабинета ми почти веднага, като че ли беше чакал зад вратата кога най-после ще може да се говори с мен.
— Ти беше прав — казах на Ломанов, — ще ни помогне Шерлок Холмс. Днес в седем отиваме в клуба на медиците. Там ще има заседание на шибаните почитатели на Холмс. Ще приберем снайпериста. Искаш ли да ме подсигуряваш?
— Може би да викнем Грязнов с момчетата? — моментално ме разбра Ломанов. — Сигурно е въоръжен.
— Ние също ще бъдем въоръжени. И никакъв излишен шум. Само ти и аз.
— Съгласен — късо каза Ломанов. И след кратка пауза добави: — Намерих я.
— Кого? — не разбрах аз.
— Намерих Мария Бородкина.
— Бородкина? — още не можех да зацепя.
— Бородкина — повтори Ломанов, — майката на великия шпионин. Оказа се, че е само на деветдесет и пет години. И е в пълно съзнание.
— По дяволите! Къде я изкопа?
— Вече почти двайсет години, от седемдесет и пета година, живее в дома за ветерани на партията. Всъщност той е съвсем малко по-приличен от другите домове за престарели и инвалиди.
— И къде е този дом?
— В Переделкино.
— Серьожа, ти си гений — казах прочувствено аз и си погледнах часовника. — Отиваме незабавно.
Този път чичо Стьопа не разказваше вицове. Пътувахме мълчаливо като на погребение.
Свихме от оживеното Киевско шосе и веднага попаднахме в спокойната и мирна вилна атмосфера. На оградените си места хората си копаеха лехите, играеха деца, лаеха кучета. С две думи, мечтата на поета. И на специалния следовател. Къде-къде по-приятно е да ровиш в лехите, отколкото в мръсното бельо. Дори и това бельо да е на високопоставени личности.
Минахме през знаменитото писателско градче, покрай полето, откъдето се откриваше гледка към гробищата и църквата зад тях. А по-нататък вече се виждаха сградите на дома за ветерани на партията.
Спомних си, че съм идвал на това гробище, където е погребан поетът Пастернак. Идвах с една романтична девойка, която ме скъсваше от стихове — нейни, на Пастернак и на много други поети — хубави и както се казва, различни.
Но си спомням, че тогава ме впечатли не гробът на известния поет, а тази част от гробищата, където бяха погребани бившите обитатели на дома, в който отивахме сега. Над всеки гроб, а те бяха разположени в правилни редици като в строй, се извисяваше малък циментов монумент с датите на раждане и на смъртта. Но на всеки имаше и още един надпис: „Член на партията от 1917 година… от 1905 година… от 1921 година…“ — и тъй нататък. Тоест всички тези хора бяха умрели в самота, или по-точно сред себеподобни, и тази дата на встъпване в партията вероятно е правела по-поносим остатъка от живота им, прекаран в старческия дом.
Тази дата се беше превърнала в последно напомняне за това, че действително са живели. Сигурно встъпването в партията в еди-коя си година беше за тези хора най-важното събитие между живота и смъртта им…
Домът за престарели болшевики не приличаше много на старческия дом в Америка, в който бяхме наскоро по волята на случая. Нашият все пак с нещо неуловимо навеждаше на мисълта за казарма. Може би с киселите миризми или пък с мрачните лица на обслужващия персонал, или с още нещо неопределимо.
От началството налице се оказа главният лекар, който ни прие в кабинета си.