След като внимателно разгледа удостоверенията и сравни мъжествените ни лица със снимките, накрая той каза:
— Ще намерите Мария Сергеевна Бородкина или във фоайето на третия етаж пред телевизора, или в номер 306. Най-вероятно си е вкъщи, сега е обедно време. Тя винаги обядва в стаята си.
Във фоайето група старци гледаха телевизия, чинно насядали в продънените кресла и по дерматиновите кушетки. Миризмата на държавна храна стана още по-остра, към нея се прибавяше и неуловимият мирис на спарено рядко проветрявано помещение и лекарства. Това бе мирисът на старостта…
Деликатно почукахме на вратата на стая триста и шест. Никой не ни отговори. Ломанов почука по-силно — старците обикновено не чуват добре. Нямаше отговор. Тогава забелязах копчето на звънеца вдясно до вратата и го натиснах.
Не чухме звън, но пък чухме звука на тътрещи се крачки и един висок и неочаквано млад глас попита:
— Кой е? — и без да изчака отговора ни, една много възрастна жена ни отвори вратата.
Тя ни огледа с изумление и каза:
— Влезте, аз ей сега.
Влязохме и веднага разбрахме защо не сме чули звънене — с натискането на копчето в стаята очевидно се запалваше лампа. Мария Сергеевна бе на практика глуха. Тя си сложи слуховия апарат и високомерно запита:
— С какво мога да ви бъда полезна?
— Добър ден — поздравих със закъснение, а след мен и Ломанов. — Ние сме от прокуратурата.
— Сядайте.
Мария Сергеевна ни посочи със светски жест двата стола до малкото бюро, покрито с вестник. Тя самата седна на покритото с карирано одеяло легло.
— И така?
Личеше си, че е много, много стара. Но се държеше учудващо изправена, а в почти избелелите й очи се четеше ум и здрав разум. Дай боже всекиму такава достойна старост, помислих си.
— Виждате ли, Мария Сергеевна — започнах предварително подготвената си реч, — имаме специален отдел, който се занимава с историята на отечествената криминалистика, разузнаването и биографията на хората, дали значителен принос за тяхното създаване и развитие. Може би по събраните от нас материали ще бъде издадена книга. Никой не трябва да бъде забравен.
— Млади човече, кажете направо, че ви интересува покойният ми съпруг Михаил Павловия Бородкин, който навремето оглавяваше Главното разузнавателно управление на Генералния щаб на Съюза на съветските социалистически републики. — Тя произнесе тази дълга тирада, гледайки ни малко отвисоко и до известна степен обвинително, като че ли лично ние двамата с Ломанов бяхме разрушили толкова великия и толкова могъщ Съветски съюз. — И ето какво ще ви кажа още — продължи тя с една октава по-ниско и по-спокойно, — в сферата на дейност на прокуратурата влизат много задължения, но тя никога не се е занимавала с исторически изследвания. Така че не ми разправяйте врели-некипели. А за мъжа си ще ви разкажа и така. Но първо ще ви покажа снимките. И без това отдавна исках да ги разгледам. Може би ги разглеждам за последен път с вас. Да-да, недейте да възразявате. Скоро ще бъда на деветдесет и три!
Автоматично отбелязах, че дори на тази почтена възраст тя не пропусна да намали няколко години — Ломанов каза, че вече е на деветдесет и пет. Все пак жените са загадъчни създания.
От горния рафт на гардероба под ръководството на Мария Сергеевна бе изваден огромен фотоалбум с релефен червеноармеец на синята обложка. Двамата с нея седнахме на бюрото, а Ломанов, за когото нямаше стол, стърчеше над нас.
— Това сме ние с Миша в Ню Йорк.
На дебелата снимка се усмихваше младо семейство с бебе на ръце, гледайки малко напрегнато право в обектива. През 1927 се бяха върнали в СССР.
— Миша държи сина ни Володя.
— А къде живее сега синът ви? — нетактично попита Ломанов.
Тя отвърна изключително сухо:
— Умря от пневмония през трийсет и шеста година. Володя беше в продължителна командировка в Далечния Изток, там се простуди и скоропостижно почина. Дори не съм виждала гроба му… Не можах да отида — мъжът ми се занимаваше със секретна работа и не ме пуснаха.
Мигновено загубихме всякакъв интерес към това болшевишко семейство. Легендата за великия шпионин, за какъвто мислехме сина на Бородкин, се оказа лъжа…
В този момент Мария Сергеевна обърна страницата на албума. За малко не извиках от изненада и направо усетих с гърба си как Ломанов замира и прави стойка.
— Ето последната снимка на Володя…