— Серьожа, звънни на Зотов. Първо в работата, а ако го няма там — вкъщи.
Зотов се оказа у дома и каза, че ни чака по всяко време. Тръгнахме веднага. Беше вече пет без нещо.
Тикнах във вътрешния джоб на якето си чифт белезници, като силно се надявах да ми потрябват днес. Клетвата ми пред Марина, че собственоръчно ще застрелям убиеца й, бе красива, но прекалено емоционална. Най-сигурно беше да го предам в ръцете на правосъдието.
Тръгнахме с моята кола. Пресичайки „Садовое Кольцо“, попаднахме в задръстване, но въпреки това пристигнахме на улица „Бутирска“ при Зотов след двайсет минути.
Като чу, че ни интересува Афганистан, Буцков и хората му, Петя отново започна да заеква.
— Т-т-това е Д-доля, със с-сигурност е Д-д-доля — каза той, хвърляйки бегъл поглед на фоторобота.
Той порови в чекмеджетата на бюрото и струпа пред нас цял куп снимки — оказа се, че не си е направил труда да се снабди с албум. А и всъщност ни беше достатъчно това, че е познал убиеца.
Двамата с Ломанов разказахме на Петя всички наши предположения и установени съвпадения. Петя особено се заинтересува при споменаването на Шерлок Холмс.
— Д-доля въобще е м-много нач-чет-тен ч-човек. М-мисля, ч-че ви разказвах, ч-че той д-дори в Афганистан четеше Д-Достоевски. Ех, к-къде б-бяхте по-рано!
Тъжно разперих ръце. Какво друго ми оставаше?
— Добре, момчета, на работа — казах аз. — Ако нещата стоят така, както предполагаме, и Доля действително се окаже в този клуб на Шерлок Холмс, трябва предварително да разработим план за действие. Имаме още половин час.
— Ид-д-двам с в-вас — решително заяви Зотов.
Погледнах го преценяващо.
— Добре. Ти го познаваш и ще се приближиш пръв. Ломанов ще е с теб. Мен ме познава по физиономия, така че ще се появя в последния момент.
И ние разработихме приблизителен план на действие.
На втория етаж на Централния дом на медицинските работници се мотаеха маса фалшиви англичани с карирани сака и лули в зъбите. Момчетата влязоха първи във фоайето и ми дадоха знак — засега Доля го нямаше.
До началото на заседанието на клуба оставаха петнайсет минути.
Отидох в отсрещния ляв ъгъл на фоайето, където в сянката имаше няколко меки кресла. За да не измислям велосипеда, използвах много древен шпионски метод. Правех се, че чета вестник, а всъщност внимателно следях какво става през дупчицата, която направих в центъра на вестника.
Серьожа и Петя моментално се ориентираха в тази обстановка и още в следващата минута започнаха разговор с карираните образи. Имената на Шерлок Холмс и доктор Уотсън, а също и това на сър Конан Дойл достигаха слуха ми на интервали от по няколко секунди.
До началото на заседанието оставаха вече няколко минути.
В този момент общото внимание бе привлечено от един страшно дебел и брадат тип, облечен с най-карираното от всички карирани сака.
— Уважаеми джентълмени! — Гласът му бе гъст, сочен и силен. — Моля всички да заповядат в залата. Започваме нашето тържествено заседание, посветено на знаменития случай с пъстрата лента. Змиеукротителят с питомците си вече пристигна! Моля всички да заповядат в залата! Влизайте, влизайте. — Той докосваше всички по раменете, като че ли ги подбутваше към залата. — А кой е този зачел се джентълмен? Моля и вас! Заповядайте в залата.
Разбрах, че се обръща към мен. И изпсувах наум — Доля още го нямаше. За съжаление изглежда, че нямаше и да дойде.
Тъкмо си го помислих и го видях да влиза във фоайето. За щастие някой още по-досаден привлече вниманието на дебелака и той остави всички на мира, и най-важното мен.
Облеченият в карирано сако Доля спря в отсрещния край на фоайето до вратата и много внимателно огледа помещението. Дори ми се стори, че усещам хладния му поглед през дупчицата във вестника. Въпреки че това естествено беше илюзия.
Моите чудесни партньори толкова се бяха увлекли, че вече бяха някъде в залата, вероятно продължавайки започнатия с някого разговор. Е, може би така е по-добре, мигновено ми мина през главата.
Както обикновено, пред вратата на залата в последния момент настана блъсканица. Доля стоеше малко встрани и чакаше пътя да се освободи. Не гледаше към мен.
Реших да действам сам.
От тъмния ми ъгъл до Доля имаше седем крачки. Тълпата почти бе влязла в залата и той стоеше с гръб към мен. Оставих вестника на съседното кресло и с наведено лице, едва сдържайки се да не хукна, направих тези толкова необходими няколко крачки.