В този момент иззвъня телефонът. Обаждаха се по пряката линия. Вдигнах слушалката. Беше Люба Спирина. Брей! Какъв потресаващ успех. Младите жени направо ме разкъсват на части.
Люба каза, че трябва да говори с мен, че днес няма спектакъл и вечерта е напълно свободна.
— Почакай една секунда. — Прикрих слушалката с ръка и попитах Петя дали ще има нещо против, ако с мен дойде едно симпатично момиче.
Естествено, той нямаше нищо против.
Разбрахме се, че Люба ще ни чака в шест часа на станцията на метрото ВДНХ. Май постъпих необмислено, все пак отивахме да вършим работа, а не на пикник. Но искахме само да научим това-онова за известния политически наблюдател. Съвсем простимо любопитство. Още повече че с нас ще има двама младежи, на които за известно време спокойно може да бъде поверена грижата за Люба.
Разбира се, сетих се и за Марина, но… Да откажа на Люба бе непосилна задача.
На улица „Жолтовски“, близо до Патриаршите езера; в прекрасно ремонтираната розова къща, където се намираше Фондът на воините интернационалисти, в този ден беше многолюдно. Цветя, телевизия, кореспонденти на много издания. Фондът организираше поредната благотворителна акция.
За разлика от много други организации, играещи си на благотворителност, фондът оказваше реална помощ на семействата на загиналите в Афганистан, а в последно време и на семействата на тези, които бяха загинали в горещите точки на бившия СССР. Често, но далеч невинаги последните бяха бивши афганци. Фондът не правеше разлика между тях.
Благотворителността не се свеждаше до еднократни акции, макар че именно те предизвикваха интереса на средствата за масова информация. Майките и съпругите на загиналите получаваха постоянни пенсии освен държавните, помагаха им е покупката на жилище, с построяването на домовете, със строителни материали. Но може би на първо място с това, че не ги забравяха. Във фонда имаше специална служба за работа с писмата и постоянно попълващата се картотека. Не бяха забравени и оцелелите. Предоставяше им се различен вид работа във филиалите и фирмите, принадлежащи на фонда. Това бяха ни повече, ни по-малко ЖСК, тухлен завод и други организации, на първо място със строителен профил.
В просторния хол имаше безплатен бюфет. При това не с купони, а просто така. Всички можеха да се възползват от услугите му. По масите седяха основно жени и деца. Стегнат младеж в тъмен костюм и папийонка учтиво помоли присъстващите да се качат на втория етаж, където щеше да започне тържествената част.
Не много голямата, но великолепно оформена зала събра всички поканени. Тържествена и проникновена реч произнесе председателят на фонда Андрей Леонидович Буцков. Речта му, издържана в спокоен стил, притежаваше едно главно достойнство — бе кратка и делова, въпреки че зад тази краткост се чувстваше искрен интерес към проблемите на присъстващите в залата.
Буцков каза, че е лесно да се ругае правителството, което се грижи зле за малоимотните, затова неговият фонд предпочита да се занимава с конкретни дела, вместо да досажда с молби на притежаващите власт чиновници.
Той приведе няколко конкретни цифри — колко блокове са построени, колко деца са почивали в детски лагери, колко души са получили работа, колко семейства получават пенсии. Всичко това за сметка на фонда.
Буцков каза и че фондът фактически не се стреми към свръхшироко огласяване на благотворителната си дейност. Самият фонд няма нужда от това. В дадения случай се преследват две цели. Първата е да се даде пример на другите. Втората — по-важната — е да се обединят хората, свързани от общото нещастие, да се запознаят помежду си, за да не се чувства никой самотен.
— Този дом е ваш — каза той на присъстващите, подчертавайки думата „ваш“. Направи многозначителна пауза и добави: — На всеки от вас ще бъде издадено удостоверение на участник във фонда. С това удостоверение винаги ще ви пуснат в нашата сграда и внимателно ще ви изслушат. В случай на някакъв проблем можете да се обръщате непосредствено към мен. Фондът е вашата защита.
Очите на женската половина от присъстващите отдавна бяха пълни със сълзи. При последните думи на Буцков сълзите рукнаха като реки, но това бяха сълзи на радост и признателност. Фотокореспондентите усилено снимаха ридаещите жени, които не се стесняваха от сълзите си.
Само един от тях, риж, наскоро подстриган, но въпреки това рошав, снимаше най-вече президиума, където седяха Буцков и сподвижниците му.